АЛАНО-ПРАБЪЛГАРСКАТА ПИСМЕНОСТ

__________________________________________________________________________________________________________________________

Д-р Живко Войников (e-mail: wojnikov@mail.ru )

Част – 5

НАДПИСИ ВЪРХУ СЪКРОВИЩЕТО ОТ НАГИ-СЦЕНТ МИКЛОШ

 

1. Надпис върху поднос. През 1799 г., в унгарските земи на Австрийската империя в селцето Наги-Сцент Миклош (Голямо Свети Николаево) на р.Марош, е открито голямо златно съкровище. То съдържа 23 златни съда, от сасанидски тип, скрити в железен съндък, заровен на 1,5 м дълбочина. Находките са датирани в периода 5-9 в. На един от съдовете имало надпис на неизвестен език с гръцки букви, а на останалите – надписи с рунически знаци, някои гравирани от самия майстор, при изработката, други явно по-късно допълнително надраскани. Съществуват различни версии за произхода му. И до днес много археолози в Унгария и Австрия го обявяват за хунско свързано с Атила (Й.Хампел, 1885, Младенов, 1934), или аварско (Цалани,1956). Немет смята че руническите знаци са тюркски и го смята за печенежко, а Г.Фехар – за прабългарско. Но наличието на негръцки надпис с гръцки букви показва че съкровището е българско, защото в езическия период на І-та Българска д-ва, подобни надписи са широко разпространени, но отсъстват при хуни, авари или тюрки. Г.Турчанинов открива голяма прилика на руническите букви с тези от донско-кубанските надписи и предлага свои разчитания.

 Нека се опитаме да разгледаме надписа инкрустиран, върху поднос. Руните са изцяло алано-прабългарски, вписани от майстора още при изработването на подноса, тъй като са вплетени в орнаментите.

Дюла Немет го разчита като „Бойла Чабан чериз къаш” – „десертното блюдо на бойл Чабан” (Németh, 1932). Ф.Алтхайм предлага друга версия: „Къадггъу къокъуны къуурагъын ой” – „времето за веселие намалява скръбта” (Altheim, 1948). С.Байчоров предлага: „Агъ [=агъы] ойлу гъу агъын огъушгэн Акъай” – „изгравира тази ценност на този дар – Акай” (Байчоров, 1983).  Г.Турчанинов също разчита надписа: „+Ут+аланган+нага+геуна+”. Смята знакът + за разделителен. Изречението е „Ут алангъаан нагæ гъæуанæ”, като Ут е лично име, алангъаан – алански кан, алански княз, гъæуанæ, от дигорското гъæу – селище, гъæуанæ – жител, земляк. Цялостният превод е Ут, жител на селището Наги, алански, княз”. Самият топоним Наги, Г.Турчанинов свързва с унгарското Наги-Сцент Миклош – Голямо Св.Николово. /ГС-ДСПОП,стр.132-138/ Не мога да се съглася с подобна трактовка, тъй като съкровището е древнобългарско и е заровено преди идването на маджарите, предвид унгарския топоним. /ГТ-ДСПОП,стр.129-139/

Смятам че зарисовката на буквите които е ползвал Турчанинов не е много точна. Предлагам следното разчитане по друга зарисовка. Приемаме че кръстовете са разделителни знаци. Тогава се получава: „ +Ут+алъанга+анеке+куане+”. Тук Г.Турчанинов открива един нов знак , който разчита като „г” или „гъ” (видяхме го и в „Ситовския надпис”), изхождайки от идентичното несторианско  - „г” – „гамал”. За втората буква, подобна на латинско N, вероятен първообраз е самаритянското арамейско  - „т”, „таф”. Вероятното значение е: Ут – лично име, в осет.ud/uоd – дух, душа (респ.Ут – Душан, Душко), „алъанга” от осет.иронски ælхænаggаg, ælхæd – купен, аlхænыn, аnаjыn – купувам, аnаjæg – купуващ, дигорски ælхængæ – купен, ælхænun – купувам, „анеке” – осет.диг. anæn – този, тези, „куане” или „к`ане”, тъй като често знакът - „в” в несторианското писмо се чете като „у” в алано-прабългарското, или като `(айн). В осет.kъos, тох./б/ kuntisāke, kunti, санскрит kiqn, kahina, сариколски cenэk – чаша, съдове. /ДРС/,/ИРС/,/Ch-DIV/,/IED/   Или „Ут купи тези кани (съдове)”. За буквата  - „ан”, може да посочим като най-вероятен първообраз, вариантите на самаританското, арамейско  - „н”, или „нун”.

2. Надпис върху рог и чаши. Това е еднотипен надпис, срещащ се върху няколко съда. Д.Немет предлага: Турукъ (Турум) ич айакъ – „на Турук (Турум) чаша за пиене” (Németh, 1932). А Алтхайм: Нош иртэ къодыр – „Пий до утрото и го прави с усърдие”  (Altheim, 1948). С.Байчоров: Гюмюшч агъ [=агъы] ойукъ – „Дарствена гравюра (надпис) от ювелира” (Байчоров,1983). Като цяло тюркските интерпретации са доста безсмислени.

Буквените знаци показват паралели с донско-кубанското и несторианското писмо, но има и нови, оригинални знаци. Първата буква , е самаритянското и несторианско „т”, втората - оргинална форма на „ан” която безспорно произхожда от арамейското самаритянско  - „н”, или „нун”, третата е несторианско „к”, четвъртата   – оригинална нова форма на „а”, в донско-кубанските руни се среща само с две хоризонтални чертички, производна на арамейското „хе”, но в самаритянската писменост -  - „хе”, петата - , която е изобразена като една вертикална черта, турчанинов разчита като дз”, сравнявайки с подобната несторианска буква „зайн” - , изписвана по същия начин. Следващата буква е напълно нова, несрещана до сега. Турчанинов прави аналог с глаголическото „м” –  „мислете” и предполага че това е глаголическия протообраз. Но трудно може да се намери прилика с несторианските образци -  и арамейския им прототип  - „м”. За това пък приликата със знака от Мурфатлар – „м”, „ма” е очевидна. Седмият знак е познат , форма на „ан”, осмият също е познат , аланското „хъ” производна на несторианското „коф” – „q”  и последният знак  -„е”, „æ” е познат и в глаголицата. Така се получава израза „танк адзманхъæ” който Турчанинов свързва с дигорското tænk – пенещ се, отн.се за питие, вино и acamongæ – вълшебната чаша на безсмъртието. Към един от еднотипните надписи „танк адзманхъæ” е добавена думата „таке” или „такæ”. Г.Турчанинов я свързва с дигорското tagæ – жила, връзка, което изобщо не е убедително. По-вероятно „таке” е форма на дигорското tuxæ, иронското tых – сила, мощ, старобългарското тгъ – сила, мощ (видяхме го и като „т`г” в „Ситовския надпис”). /ДРС/,/ИРС/ така че изразът „танк адзманхъæ такæ” означава „силно се пени, чаша на безсмъртието”.

3. Надпис върху дъното на кана. Надписът е съставен от три думи, двете са изрязани по-централно, а трета е странична. Д.Немет чете  Севинюг биче - княгиня Севинюг, агъы - ценност, подарък (Németh, 1932), Ф.Алтхайм предлага суб ношда къакъ – пий вода и тъжи, т.е. спомняй за близък покойник, а другата дума е къойум – овца, година на овцата (Altheim, 1948). Прочитането на С.Байчоров е: Собэн мынч ёгюг. Агъ [=агъы] ой (уш). Онгуг „Собен е много славен. Дарствена резба (надпис, гравюра) (Байчоров,1983). Виждаме пълната безсмисленост на „тюркските” интерпретации.

Г.Турчанинов следва паралелите със сирийско-несторианското писмо и предлага следното разчитане: „аазсхънтан  лик тука”. В първата най-дълга дума, първите букви за двете форми на „а”, модифицирания несториански „зайн”, „с” позната и от други алано-прабългарски надписи, „хъ” – модифицирания несториански „каф” – „q”, „н” като арамейско „нун”. За следващата буква подобна на примка, той предполага че отговаря на изправено несторианско   „тетх” и отново следват „й” (по Турчанинов „а”) и „н”. Но в други прабългарски надписи, примката  отговаря на „уа”, аналогично на „о” във футарка, така че по-вероятно е да се чете като „у” или „уа”. Ето защо първата дума би трябвало да звучи като „аазсхънуайн”. Турчанинов свързва „аазсхънтан” с осетинското „ а æз скондтон” – „това аз изработих, като skondton e минало вр. на глагола kennun (диг.), kænыn (ирон.) – правя. Ако приемем варианта „схънуайн”, откриваме аналог в дигорското skъunun, æskъunun – издълбавам, ровя, късам, българският аналог на осет.корен е кина - късам. Втората дума „лик” отговаря на дигорското lægærdun – прорязвам, luх kænun, иронското аlыg kænыn – правя прорез, българското елик – прорез на дреха, личи си – вижда се, респ.знак. /ДРС/,/ИРС/ Третата дума според Турчанинов трябва да се чете „тука” и е лично име Тук, Тука, съотв.осет.фамилия Тукатæ (Тукаеви, б.а. аналогично в български е името Токо, Токови). Той смята че буквата изобразена като примка но с три вертикални линии, е вариант на несторианското „тетх” с още един допълнителен щрих. Само че защо в предната дума ще се изобразява с два, а тук с три щриха, осевн това има и съществена разлика в големината на примката и дължината на щрихите. Явно че това е друга буква. И тя показва паралел с алано-прабългарското „м” -  , или още по-вероятно с глаголическото „ан” обърната на 90˚ , така че се получава Анук, Анука което най-вероятно е лично име. Смисълът на изречението е „Това (надписа) аз изрязах и издълбах Анук.

4.Надпис върху чаша. Изрязан е по поставката на чашата. Едната фраза се повтаря напълно от надписа върху рога  „танк адзманхъæ”, или пенеща се чаша на безсмъртието. Вторият израз съдържа също името Анук. Г.Турчанинов предлага следния прочит: „на уд а тука” което обяснява като: Нæ уд а Тука” – „нашата душа е Тука”. Смята че знакът подобен на кирилско „ф” е оргинална, нова форма на „æ”, а този като кирилско „у” отговаря на „д” – далатх. Самият израз е доста безсмислен. Предполагам че знакът  всъщност е много по-близко до несторианското - „с”, „симакатх”, а  е аналог на арамейското - „в”, „вав”, закономерно предаван в аланските надписи като „у”. Так вече надписът придобива вида „нсуа Анука”. „Нсуа” е форма на староиранското nivāz, дигорското niuazun, иронското nuazin – пия, или на диг. niuazæn, ирон. nыuazæn – чаша. Абаев го обяснява с авестийското nivaz, древноиранското nivah, хотаносакското nuvays – тече, изтича, скитското noz – пия (по скитско име от Олвия Αβνωζος, от ab - вода, noz – пия. /ДРС/,/ИРС/,/ВА-С-2,стр.216/ Или целият израз е „пий Анук(а) пенещата се чаша на безсмъртието”.

5.Надпис върху кани. Върху дъното на два от съдовете е издълбан еднотипен надпис, представляващ една дума. Без особени затруднения той се разчита като „куана”, като се виждат и два варианта в изписването на буквата „у”. Още по-интересно е че същата дума присъства и в големият надпис върху подноса, която разчетохме като „куане” или „к`ане, къане”. Вече не остава съмнение че това е българската дума „кана”, която няма славянски произход, а показва тохаро-ирански корени! (вж.надпис 1) В тох./б/ kuntisāke, kunti, в хотаносакски kun.d, xãndr – малки съдове, бъклица. /DA-DT-b/ В санскрит kiqn, kahina, сариколски cenэk – чаша, в тох./б/ wkanmo – питие, согдийски c`ntk, c`ntq – пия, питие, в осетински cыmыn/cumun, аncъuхыn/cъеfun, аkъахыn/kъехun, kъеfыn/kъеfun, дигорски cund, еfun  – пия. /Ch-DIV/,/IED/,/ДРС/ В коми kundi, хантски kiṇ, манси kōn, унгарски hány – изливам, във фински  kynä, естонски küna, коми kejnes – кръгъл съд, чаша. /UE/ В тюркските езици, könek, хönek – лъжица, в монголски qunija, xuńā – дървено блюдо, в тунгусоманчжурски *xuńa, xuńo, onkān, ońaxān – лъжица, дървено ведро, корейски *kùńí – корито. Според Турчанинов транскрипцията е хъuæuuonæ – селянин, което впрочем е напълно безсмислено!

6. Надпис върху чаши. Върху други две чаши също има идентичен надпис, представляващ една дума. Ю.Немет я чете през тюркски, като собствено име Бойла/Буйла (Németh, 1932), Ф.Алтхайм – като къадгъу - печал (Altheim, 1948)  С.Байчоров – като агъ ойлу - агъы ойлу - имащ дарствена резба (гравюра) (Байчоров,1983). Турчанинов я разчита като „уендека” което обяснява с осет. æundeg – храбър, респ.българското неславянско юнак. Смятам че интерпретацияна е неправилна. Буквите показват ясно че е написано „уанука”. Като първата буква еднаква с кирилското „в” всъщност е позната и от други алански надписи. Турчанинов я свързва с несторианското „хе” - , само че изправено. От „хе” в алански започва да се произнася като „уе – æ”. Явно тук също се чете  „уе”. Останалото е познатото ни „Анука” но написано по друг начин с другият знак за „ан”, подобен на полумесец - , а това вече доказва верността на разчитането на името Анука. Изразът „Уе Анука” означава „той Анука”, в осет.диг. æj, ирон. uыj – той, лично показ.мест.3л.ед.ч. Възможна етимология на името от тох./а/ ancu, тох./б/ eňcuwo, iňcuwo - желязо, согдийски `ynkwynč – стоманен. Върху чашата има още една дума. Ю.Немет и Ф.Альтхайм предлагат: сэнг - чаша (Németh, 1932) и саб или суб - вода  (Altheim,1948). С.Байчоров чете: эс агъ [=агъы] – „паметен дар” (Байчоров,1983).

Турчанинов чете „ин”, но прави погрешна налогия с кабардинското in – голям, великан, което не е логично. Всъщност имаме форма на спомагателния глагол, в дигорски un, иронски uыn – да бъде, така че изречението е „Той Анука да бъде (да пребъде)”, пожелание за здраве и успех.

7.Надпис на кана. Също е издълбан върху външната страна на дъното. Състои се от две думи. Първата Ю.Немет чете като энгиз эгиз -широко отвърстие (Németh,1932), Ф.Алтхайм – като тюркското будун - народ (Altheim, 1948). Втората дума Ю.Немет чете като печенежко собствено име Илбэк (Németh,1932), а Ф.Алтхайм – като ёгэкэ - за Йог (Altheim,1948). С.Байчоров, предлага Агъынынч эс. Улугъа - Дарствена памет (т. е. дарствен подарък) на Великия... (Байчоров,1983).

Турчанинов ги разчита като „Исай зао” което обяснява с личното име Исай и кабардинското zauэ – война, т.е. Исай-войн. Все пак не е логично да се появи и друг персонаж, касогът Исай. Смятам че Турчанинов греши. Буквите се разчита доста лесно. Първата дума е „исни”, защото третата буква е „н”, „нун”, а не „а”. „Исни” се обяснява с дигорското isun, иронското isыn – правя, вземам. Втарата дума е „зас” имаща аналог в дигорското sos, иронско sus – празен, кух (другото значение е таен, скрит, тих). Или надписът има шеговита форма – напарви я празна, т.е. изпарзни каната, изпий съдържанието й! /ГТ-ДСПОП,стр.129-151/

8.Надпис на прабългарски език с гръцки. В миналото надписа се определяше като тюркски. Но трябвя дя споменем мнението на А.Н.Щербак, който казва за този надпис че: „има много необичайни явления, несъвместими с особеностите на тюркските езици”. В разчитането и превода на въпросния надпис се пробват такива големи имена от световната лингвистика като дешифриралия Орхоно-Енисейските рунически надписи датски проф. В.Томсен, според когото там пише „Жупан Буила завърши купата, (тази) купа за пиене, която жупан Бутаул приспособи да се окачва”, акад. Ст.Младенов – „Боила зоапан гравира борбата, Бутаул зоапан гравира вътрешния кръст”, унгарския акад. Д.Немет – „Купата на Буйла Чабан, той даде да я отлеят [и ето я сега] купата за пиене на Бутаул Чабан, който накара [за нея] да й направят дръжка”, карачаево-балкарския проф. С.Байчоров – „Чашата на Бойла Зопан, изработена е тя от Ботаул и е чаша за пиене на околните на Зопан”, проф. Омелян Притцак и турския проф. Т. Текин – „Чобан Буйла напълни таса, Чобан Бутаул го прикрепи (към гроба), (окачи го). Това е тас за напитки”. Българският тюрколог и фанатичен адепт на „тюркския произход” проф. Иван Добрев предлага своя версия: „Чашата, за която жупан Буила повели, като облицоват, да изпишат, и от която да пие наздраве жупан Бутаул”. /ИД-ЗСБХ,стр.273-414/ Всички тези преводи са нелогични, изкуствени и неубедително-неточни, защото почиват върху изначално грешната представа че надписът е тюркски.П.Добрев предлага своя транскрипция: „Бойла Жупан теси дигетоги Бойтаил жупан тагроги итзиги таиси”. Неговата интерпретация е: „Бойла Жупан чашата ти дарява, Бойтаул жопан, в знак на свят обет”. Смята че „итсиги” отразява иранското изи, ишиг – свещен, а „тайси” означава знак, от чеченското тайхе – знак. Но чеченската дума е аланизъм, в дигорски tаcхæ, tъаsхæ – знак, следа, разузнаване, от което произлиза и старобългарското тишма – съгледвач. /ПД-КК,стр.26-27/ По-късно променя първоначалното си мнение, смята че „таиси” отразява източноиранското и осетинско taisi, чеченското таихи – да бъде (б.а. taisi е тохаризъм, тъй като не го открих в наличните осетински речници с които разполагам, ако се доверим на П.Д. виждаме един тохаро-алански изоглос, също в осетински ta –да, съюз за потвърздение, аналогично на бълг. та – така),   „итсиги” – талишкото иджи – той самия, а „тагроги” – пущунското такорги – за здраве, за веселба. Така смисълът се променя на: „Боила Жупан подари чашата на Вутаул Жупан, за негово здраве”. /ПД-ДБЕ,стр.76-86/ Предлагам моята версия на превода: „Бойла Жупан”, е титла – бойл-жупан или име на жупана Бойл, Войл, „теси” – аналогично в тох./б/ tāsi, tasanma, авестийски tašta, пехлеви tašta, съвр.персийски  taš, таджикски tоs, осетински tas – съд, тас, чаша, памирски (йидга) tоś – метален, меден поднос, мунджански tоśо – блюдо, тиган, тенжера /ВА-С-3,стр.234/, „дигетоиги” – най-сходно е осет. dættagi – давам, посвещавам, също в белуджи dəyəg, кашмирски dokhu, персийски dihānīdan – давам, „Войтаул или Бойтаул - жупан” – лично име, форма на съвр.българо-осетинско име Ботьо, „тагроги” – в тох./б/ takars.ke, takars.kem – предан, верен, неопетнен, takars.kññwetstse – справедлив, талишки tagars, персийски tāgārt, гилянски têngêr, хинди-уруду tawaqqur - така също, означава приветствие, ирландски tagair – клетва, бълг. диалектно такугере – така да бъде, „итсиги” –– в иронски ittzgg, дигорски ittæg – много, даже, много важно, изключително „тайси” – да бъде, тох./б/ taiso, taise, tesа – по такъв начин, така, taka, tkā – така, разбира се, в осетински ta – да, нима, аналогично на бълг. та, от авестийското iθa (itha), староперсийското utā, хоремзийското udā – така, да, също tækkæ – точно. В.Абаев го свързва с тюркското taq – така, точно, но всъщност виждаме тохаризъм в тюркски. /ВА-С-3,стр.217,254/ Така надписът придобива съвсем смислен вид: „Бойл/Войл-жупан, дари, (посвети) този съд, респ.тази чаша, на Ботаул/Вотаул-жупан, във важна (разбирай, изключителна по важност, свята) клетва (или като знак на вярност, преданност), да бъде”. Както казва и П.Добрев, става дума за обряд на побратимяване между двама аристократи, или ритуал свързан с покръстване, за което говорят изцяло другите надписи. Те са върху две от чашите. Гравирани са в кръг около кръст и изобилстват от лигатури. Един от първите им изследователи Keil (1888 г.) доказва че се отнасят за християнско кръщение. През 1922 г. Ст.Младенов публикува неговия превод: „Христе чрез водата (кръщението) успокой твоето чедо (раб) като го освободиш (от греха). /ИД-ЗСБХ,стр.291/ Наличието на този надпис показва че изработката на съдовете е станала най-вероятно в края на 9 в., когата българите вече са покръстени.

Г.Турчанинов в своя анализ стига до извода че вероятно накаква аланска група се е предвижила с прабългарите към Балканите и като български поданници, по-късно са обитавали района на Средния Дунав. /ГТ-ДСПОП,стр.129-151/ Разбираемо е объркването на Турчанинов. Той също е в плен на „тюркската принадлежност на прабългарите”. А нещата са пределно ясни. Прабългарите са употребявали ирански език, близък до този на аланите. Затова има и сходство в руническата писменост и в езика на надписите. Както се вижда съкровището от Наги-Сцент Миклош е имало сложна съдба и е сменяло притежателите си – Ботаул-жупан, Ут, Анук(а), известни ни от дешифровката на надписите. Според проф.Иван Добрев: „Златното съкровище от Наги-Сцент Миклош е българско по произход и принадлежност; то е събирано, ползувано, съхранявано и пазено в трапезарията и хазната на българските ханове (разбирай канове) и царе още от времето на тяхната миграция през Кавказ. Било е изложено и съхранявано последно в тронната зала на царския дворец, построен и обитаван най-напред от цар Симеон Велики след пренасянето на българската столица от Плиска в Преслав през 893 г. Изнесено е от тук през 972 г. по време на обсадата и превземането на столицата Велики Преслав от византийската войска, а с това и непосредствено преди падането на Източна България под византийско иго. Съхранявано е в Отвъдунавска България от българските жупани князете Гиляд (б.а. Гелу), Бутаул (б.а. персонажът е взет диретно от надписите, без да е фиксирана такава историческа личност в изворите) и Ахтум. Заровено е през 1008 г. край прабългарското селце с по-късно име Наги-Сцент Миклош по време на продължаващото заграбване на отвъддунавските български земи от страна на маджарите и по-специално при техния жесток погром върху българската народност и държавност в областта на княз Ахтум жупан, където е и намерено през 1799 г.”. Разбира се трябва да се абстрахираме от твърде свободното съчинителство на професора, напр.: че съкровището се е пазело в канската хазна, че е употребявано в Плиска и Преслав и е изнесено в Отвъддунавските земи едва в 972 г. при византийското завладяване на Преслав, че е заровено в 1008 г. На какво основание И.Добрев, който в последно време се изживява като голям специалист по прабългарския език и иначе е особено брутален към всички неприемащи „тюркския произход” си позволява да твърди тези „факти”? Единствено върху основата на собствената си фантазия! Отвъддунавска България е завладяна от маджарите, вкл. и района на Наги-Сцент Миклош, още по времето на цар Симеон, когато маджарите разгромяват неговия чичо Салан в битката разиграла се между Олпар и Тител, след което окупират всички земи северно и западно от Карпатите и Дунаво-Тиското междуречие. /ХД-БУОС,стр.52-53/ Важното в случая е друго. И.Добрев предлага едно твърде интересно хрумване което може би е самата истина („Вот где зарытая сабака” както би казвал Л.Н.Гумильов). Сред вероятните собственици, той посочва и боляринът Ахтум, или Айтон, известен още и като Отум (Ohtum, Achtum, Ajtony) от български произход (син на болярина Глад), първоначално унгарски васал, после присъединил се към Самуил, защитава Бдин в 1003 г. от византийско-унгарската обсада.  Според една от версийте загива в 1003 г. в битка с маджарите, според друга, в същата 1003 г. е покръстен (бил е езичник, имал е 7 жени) от император Василий ІІ, който завладял Бдин и продължава да управлява отвъддунавските си владения още 20 години (до 1028 г.), след което владенията му са присъединени към Унгария. Смятам че най-правдоподобно е мнението че Отум е убит от унгарския военачалник Чанад, който наследява (по-точно завладява) земите му, а столицата на Отум Марошвар се преименува на Чанад. Земите на Отум за между реките Тиса, Марош, Дунав и Карпатите, т.е. унгарския Темешки банат, областта около гр.Тимишуара (Темешвар). Нека сравним Отум и Айтон (унгарската форма вероятно отразява изходното Айто или Уто) с Ут от руническия надпис върху подноса, напълно възможно  да сатава дума за едно и също лице, а Отум и Ут всъщност да се двете форми на едно и също име, производно на аланското od/ud/uоd, кушанобактрийското uado, пехлеви wād, согдийското wāt – душа, дух, в персийски aqdām, ягнобски *wat, пущунски uda, шугнански voyd, язгулемски woyt, сариколски voyd, хинди-урду ād, ātma, бенгалски adhyātma, кашмирски ātmārām, непалски ãt, ātmā, санскрит asu - дух! Самата му етимология е свързана с ностратическото понятие *adam означаващо човек, човешко същество, но произлиза от *wad/bad – вятър, повей, движение на въздуха, дъх – респ. дух а дъхът е символ на живота, по-късно осмислено в религиозната представа за душата. Разпространена е повсеместно в езиковите групи от ностратическото макросемейство. В етруски ati-nacna – баба. /EG/ В индоевропейските езици, в осетински æda, тохарски ātāl, хетски attaš, санскрит atta, палийски tāto, древногръцки atta, древноиталийски atta, старонемски atta, келтски aite, славянски отецъ, означава баща, родоначалник, в тохарски t.m, tem, tetem означава пораждам. В старонемски eidem, фризландски  athom, староанглийски ethum – зет. В искашимски, зебакски adam – човек. В осетински adæm означава хора, adæymag – човек, разпространено е повсеместно в Кавказ, в грузински adamiani, лакски adamini, аварски, чеченски, даргински adam, ингушки adamaš – хора, човек. В езика на баските aitaita – дядо, aita – баща. В тюркските езици, в киргизки, казахски, тюркменски, карачаевобалкарски adam, турски odam, татарски adem, чувашки etem – хора, човек, в японски tami -  хора, народ. Също в чувашки atte, общотюркското ata е баща, а attaš, adaš – приятел. Алтайската протоформа *at`i – син, в тюркските езици *ātη, монголски *ači, корейски *àtаr, японски *itua – син. /S-AE/ В енисейските езици, протоформата е *āēte, в кетски эt, эtiŋ, котски ēti, éditu, арински atie, пумпоколски átodu, etgeg – жив, жив човек. /S-YE/  В угрофинските езици, в хантски átamá, марийски ajdems – хора, хантски ati, унгарски atya, удмурски ataj, марийски vate, фински ättä, естонски ätt, мордвински at'a – баща, родители. В семитските езици adam също е човек. Интересен паралел е древносемитското ahtum – първи, в Древен Египет, първочовекът се наричал Атум, древногръцкото ατομον - атом означава най-първичен, неделим. Библейската градина, където е създаден първочовека се нарича Едем. В староеврейски adamah – земя, в тохарски аtāmo – пустееща земя, ирландски domhan - земя. Виждаме от всички тези примери че основните ностратически корени за самоозначаване на човека са at-, et-, ad-, ed-, от тях  произлизат и родовите понятия за човек, баща, син, зет и пр. Основният първоначален белег на живият човек е неговата душа, дух – респ. алано-прабългарското *od/*ud/*ot/*ut! Напълно погрешни етимологии за името предлагат Т.Балкански – “ай тун” - голяма луна, или “аù тун” – голяма мечка, вероятно като име на първобългарски род” и проф.Иван Добрев – от  прабълг.(тюркско) *aq - бял и иранското (по-точно тохарското) по произход *ton – дреха, облекло, старотюркски ton – дреха, татарски диал. тан - дреха, киргизки ton – кожух, чувашки тум – облекло, дрехи, т.е. като семантика, приблизително “белодрешко”.