АЛАНО-ПРАБЪЛГАРСКАТА ПИСМЕНОСТ

__________________________________________________________________________________________________________________________

Д-р Живко Войников (e-mail: wojnikov@mail.ru )

Част – 4

Б. Рунически надписи от други части на България

1). „Ситовският надпис”. Надписът е открит през 1928 г. от родопски българи, дървари. Състои се от 2 части върху загладена част от скала с дължина общо около 3,4 метра и ширина на загладената част (лента) 23-30 см. Първи изследовател е д-р Александър Пеев, председател на Пловдивското археологическо дружество, станал по-късно съветски шпионин и екзекутиран по време на ІІ-та Св.война. През лятото на 1928 г. той изследва скалите в района на вр.Шутград до родопското село Ситово. През 1939 г. Ал.Пеев показва надписа на посетилия България, Геза Фехер. Едва в 1950 г. Златка Ракова-Морфова прави отпечатък на надписа. През 1967 г. надписът е изследван от експедиция на Великотърновския университет. Според официалната ни наука, надписът е на неизвестна писменост, но по-задълбочени изследвания не са правени. Изложени са поне 4 основни хипотези за авторството на надписа - тракийска, келтска, сармато-аланска, славянска. Проф.Титов предлага разчитане на надписа като славянски текст, но това разчитане не е възприето от други учени. Той търси връзка с кирилското писмо и разчита: „В лето 6050 (542г. по РХ.) учих език и старинни букви, да пиша княз …елания от Весланид (вероятно Солун, Тесалоники)”. Акад.Иван Гошев интерпретира първите думи от надписа като славянски и прочете „Аз княза на ринхините”, но по късно се отказа от хипотезата си. Съществува и версия, че надписът е естествен природен феномен. Едва през 2002 г. младия старозагорски художник Илко Стоев обстойно изследва надиписа. С набитото си професионално око, той успява да подреди по групи загадъчните руни и доказва че те са от прабългарски тип. Надписът представлява възхвала на Исус Христос, което показва че е писан вероятно в първите години след Покръстването. /ИС-МПДБС-1,стр.21/ И.Стоев предла следната интерпретация: ИИ СИУ ИЖ ИСЖУССЬУ ОШ IYI ЬИОМА И ЖИУ КСУО ТУ IYI ОЙОРСИИС. Съот. „ии” – върши, прави, „сиу” – божествен, „иж” – могъщество, „исжуссьу” – обичайки, „ош” –добър, „IYI” – бог, „ьйома” – воля, победа, „ксуо” – мъки, страдания, „тю-IYI” – божия обител, „ойорсиис” – мъжествен, превод по смисъл: Поддържай божественото съвършенство с обич към милостивия Бог, овладявайки сам мъченическия живот в светата обител с твърдост. /ИС-ОГ,стр.44-47/ Предлагм следната, по-различна версия за разчитана на надписа:

 „ИА СИИУ И ИСЙССОЬУ ОШИ ІYІ ИОЙИМИ ИÆИСИ КСУЙО Т`Г ІYІ ГЪЙОЙСИ ИС”

 Първата дума е  „иа” – той, в авестийски hy-, ty-, haya-, taya-, осетински  uыj, aj, таджикски ū, vaj, искашимски wa, шугнански уъ, wi, мунджански wo, вахански уао – той. /DRT/,/IED/ Втората „сииу” – близък, скъп, или славен, доблестен, най-близко в дигорски siаu – скъп, в тох./б/ sahāye – приятел, близък, хотаносакски sahāya, палийски saka – свой, близък, интимен, sahajja – приятел, осетински иронски sахъ, sахъхъ – славен, доблестен, дигорски siахъ – величествен. /ИРС/,/ДРС/ „Сиау, „сиу” се среща и в надписите от Мурфатлар. Следва „и”  - силен, от иронското jau, auæ – сила, мощ, uæjыg/uæjug – великан, богатир, „Исйссоьу” – Исус (Йошуа),  „оши” – от „ош”, „хош” – добър, добрия, обичания, в осетински хu, xuы, xos, ягнобски, пущунски xuš, талишки, персийски xoš, шугнански xōs, таджикски, гилянски xuš, язгулемски xêš, сариколски xûš – добър, хубав, щаслив. /VS-ETD/ Знакът-символ „ІYІ” означава Бог,  „иойими” – „оjьминъ” – войн, старобългарска дума, в санскрит ojmaān, уudhmaā, хотаносакски on·a -  силен, войн, санскрит jema – побеждавам, „иæиси”, в санскрит yos, авестийски yaoš, тохарски /б/ was.e*, пехлеви āwēzag, съвр.персийски jooyee, осетински æss, æсс, æcæg, дигорски uacæg – истина. /ДРС/ Думата „ксуйо” – понасям, в осетински иронски хæs – дълг, хæssæn, дигорски хæssun – понасям, пренасям, нося, „т`г” – силен, в осетински иронски tyx, дигорски tuxæ, пехлеви tōxtan, tōz, съвр.персийски tyxtan, tyz, согдийски twnt, twjz, партянски twc, хинди-урду tashīh, пущунски takrrah, takal, бенгалски thika, непалски tighrā, tāgata, tikhār – здрав, силен. ІYІ – Бог, „гъйойси” – тихо, безмълвно, в осетински дигорски gъos, иронски kыus, – тихо, безмълвно (от ухо, слух), от авестийското gaoša – ухо, слух,  „ис” – е, в осет.дигорски es – е, спом.глагол съм, 3л.ед.ч. /ИРС/,/ДРС/ Или може да предложим следната логична транскрипция на „Ситовския надпис”: „Той, нашият могъщ, скъп (или славен) Йсус, добър и обичан Бог, победи, с истината и смирението, Боже”.

Интереснсо е че „Ситовският надпис” показва една типична характеристика на салтомаяцките надписи, буквите са подредени не в правилен ред, а наподобяват плетеница, нещо абсолютно нетипично за стройно и четливо подредените тюркски надписи например.

2). Розетка от Плиска. Намереният през 1961 г. при разкопки в Плиска и публикуван от Ст.Ваклинов седемлъчев бронзов медалион продължава да привлича вниманието на много изследователи. Днес е много популярен и се използва от някои патриотични организации като символ, без обаче да се знае неговия смисъл. Предвид мястото на неговото намиране и поради наличието на голям брой чисто прабългарски знаци по него, неговият прабългарски произход не буди съмнение. Броят на лъчите на розетата са седем, колкото е броят на небесните светила – планети, извесни на Стария свят, почитани като богове. Първоначално В.Бешевлиев, допуска, че знаците и лъчите са свързани със седемте планети, Юпитер, Сатурн, Марс, Венера и Меркурий, към които традиционно са добавяни Слънцето и Месеца. Доц.И.Т.Иванов предлага оргинално и напълно логично разчитана не символите от розетката, отговарящо на поредността на дните от седмицата съобразно индоевропейската традиция. /ИТ-ИПНПБ/ Ще предложа някои малки доуточнявания:

“Ае” или “Уе”  - луна, месец, Доц. И.Т.Иванов разчита като “Ве”, което отговаря на светилото Луна и названието на понеделника според индоевропейската традиция (вж. английски Мonday, немски Montag – понеделник, ден на Луната). Г.Турчанинов дава друга транскрипция на знака , срещан и във формата , в надписи от Маяцкото градище, като “а”. /ГТ-ППЯНКВЕ,табл.ХХХІ,1/ Откриваме ясен паралел и в германските руни от стария Футарк (най-старата германска руническа азбука) на същия знак, но в огледален вариант , със значение също “а”, носеща названието Ansuz - бог. Версията на  И.Т.Иванов, позовавайки се на П.Добрев, че  отговаря на“в” е не само единствено възможна. /ПД-ДИСК,стр.1,таблица/ А обозначаването на двата звука “а” и “в” с една руна показва че най-вероятна “в” се е произнасяло като “у”, нещо типично за съвр.осетински език. Така че вероятното название на Луната е било “Ае” или “Уе”. В тюркските езици, в тюркменски, гагаузки, карачаевобалкарски, татарски, казахски, тувински, хакаски, киргизки aj, турски ay, узбекски oj, якутски yj, чувашки ujăx – луна. В угрофинските езици, в манси etpos, хантски atika, унгарски ho, фински, естонски, вотякски kuu, мордвински kov, вепски ku – луна. /VS-ETD/ В китайски  jue – луна. В езиците на севернокавказките народи, протолезгийски *wac, лезгийски warz, табасарански, агулски, рутулски, цахурски waz, хризки wäz,  бодукски wэz, хиналугски wac, чеченски, ингушки butt, цезки buci, означава “Месечина (луна), месец”. В протосинокавказки *wэmç, в енисейските езици, в котски šui, арински еšui, пумпоколски tuj, в тибетски od, протосинотибетски *nh`w`åt – луна.

В иранските езици, в пехлеви āyism, талишки ov, пущунски ogm – луна, докато общоиранското название е в осетински mæj, кюрдски meh, ягнобски, пущунски, персийски, гилянски mah, шугнански mo, язгулемски mast, сариколски most, кушанобактрийски mao, в тохарски maň – луна. Така че прабългарското ае, уе – луна, най-вероятно е стара алтайска заемка, предвид сходството с чувашката форма, показваща и паралел с китайски (древна заемка?) или е сходно с осетинското mæj, но с изпадане на началното“м”, като се доближава до пехлевийската и талишката  форма.

“Тхе, Тце, Тхи, Те, Ти, Тци” – название на вторника, олицитворяван с бога Марс в индоевропейската традиция, съгласно розетката от Плиска, разчетено от И.Т.Иванов като  “Тхе, Те”. Той го свързва с аналогичното древногерманско Tiu, Tiw, Tiwas – планетата, респ. бог Марс. /ИТ-ИПНПБ/ Знакът , означава “т”, а  - “тц”. Вторият знак , се чете като “е” или “и” аналогичен на глаголическото “и” - , което показва че знаците от розетката са се  произнасяли като “Ти” или “Тци” и максимално се доближават до древногерманските форми. Знаем че мечът е бил основен символ на Марс. Сравни с осетински  дигорски cegot, dzegot – секира, бойна брадва, прабългарски чигот –меченосец или войн въоръжен със секира, хотаносакски ttc, согдийски tycq, съвр.персийски ta – брадва, кюрдски tîj, талишки, гилянски teg, пущунски tegh, санкрит taks, авестийски tāy, средноперсийски tā, съвр.персийски ig, осетински tīgъ, ягнобски taāta, tig, шугнански tax, te'g, рушански, хуфски tixt, čeg, бартански tjx, язгулемски teg, сариколски tuxno, teg, пущунски t`yā, вахански tы, парачи txā,– режа, острие, нож, искашимски tegh – бръснач, тох./б/ task – прониквам, сека, akwatse – остър. /DA-DT-b/ Възможно е по този етимологичен път да е възникнало прабългарското название на войствения бог – сечащ, поразяващ. Сравни Марс с етруското maras, хетското maariyaz - копие. /ВГ-ДЕЕ,стр.22/ В митанийския език maria, древноиндийски marya, означават войн.

“Хе, Кхе”  – прабългарско название на бог Хермес/Меркурий и денят сряда, според розетката от Плиска, разчетено от И.Т.Иванов като Кхе. Г.Турчанинов транскрибира аланската руна -  като  “х”. Откриваме същият рунически знак в старогерманските руни, където е известна като Аlgiz. Свързана е с бог Хеймдал – божественият страж, който пази света от тъмните сили. Звуковата равностоиност е “з”. /АП,АвД-ПКРИ,стр.52/ В древногръцката митология, Хермес е божествения пратеник. Самото име Хермес е от етруски произход hermas и означава свещенна статуя, кумир, идол. /EG/ За етимологията на прабългарското Хе, Кхе не може да се каже нищо повече. Откриваме паралел с Хермес и древногерманския Хеймдал. По данни на Ал Бируни, персите наричали Меркурий – Тир, а хоремзийците Шри, а еврейте – Хаму, Кохеб. /АБ-ПМП,стр.187/ Откриваме ясен паралел с еврейските понятия. Интересен алтернативен паралел е осет. æхsæn – среда, половина, среда на период от време, респ-на седмицата. /ОРС/

“Анишър, Аншър, Анишйер” , – Юпитер или четвъртък, разчетено от доц.И.Т.Иванов. Надписът е получен чрез сливане на съставящите го знаци: “ан” -  + “иш” (и+ш: ) + “ър” (йе+р:). Самата руна - “р”, присъства и в глаголицата със същатата звукова равностойност. В древността е широко разпространено названието на Юпитер като Йен, Йан. В българските народни представи Юпитер се нарича Янкул. Немското Donerstag  - четвъртък, е денят на Донер-Тор, главен бог в германската митология. Ян Длугош в своята “Historia Polonica” (1460 г.) казва, че в езически времена полските славяни наричали Юпитер Yęsza (Йенша). В съвременния албански език, денят на Юпитер – четвъртък  се нарича “e Enjte – денят на Енйте”. И.Т.Иванов смята че Enjte е възможна прабългарска заемка от Анишър. Древните индоарии наричат тази планета Ангирас. /ИТ-ИПНПБ/ Може да предложим две версии за етимологията на Анишър: 1. Изказана и от И.Т.Иванов. В основата е палеолитното, предностратическо древно понятие ан, ен – бог и шар, респ. цар, т.е. “царят на боговете”. Названието съвпада с акадското и асирийско название на бога на гръмотевиците Аншар. Точно такава е представата за Юпитер и съответните му аналози Зевс, Донер-Тор, Перун. Може да свържем хипотетичното прабългарско шър, шйер, с осетинското и общоиранско sar – глава, т.е. главен бог. (б.а. сравни с етимологията на вр.Миджур – снежна глава, снежен връх, от осет. mit – сняг и sar – глава, връх, вр.Джур, Джухор – връх, (в Източна Сърбия) т.е. джур, шйер, шър е прабълг.форма на осет. sar). 2. Може да посочим тохарското aiñye – вървя и да свържем Анишър с водач, „водач на  боговете”. (вж. и старобългарското айанъ – минувач, пътник, от надписа на Поп Димиян).

“Уо, Уон”  - според И.Т.Иванов и Ал.Алексиев-Хофарт, това  е  символ  на богинята-майка, знакът на Нана/Венера отговаряща на петъка. В българския фолклор Яна, Янка е традиционно название на планетата Венера. /ИТ-ИПНПБ/ При германците петъкът е нарачен Freitag, английски Friday – деня на Фрея – древногерманската Богиня-майка, но при скандинавците тя се нарича още и Ванадис. Аналогично при осетинците петъка се нарича Mariam-bon, т.е. ден на Мариам, Мария, Дева Мария, приравнена от народната традиция към езическата представа за Богинята-майка. Първоначално Хера и Афродита, респ.латинските Юнона и Венера, са били един персонаж, олицитворяващ Богинята-майка. Сравни прабългарската дума, която показва ясни индоирано-тохарски паралели, със санскрит jaāni, joni, авестийски ‘ānā – жена, майчина утроба, също в санскрит  jnn, jānana - раждане, janani - майка. В пущунски  aney, талишки ijê, калашки iztizha, таджикски janga, oim, осетински оja, белуджи jən, палийски anujju, искашимски wujinjek – жена, невеста. В тохарски (индийска заемка) yoñiye*, санскрит joni – вагина, утроба, jaāni – жена. /DA-DT-b/ Връзката „уо” – осетинското оja – жена е показателна!

“Кхан, Сан” – название на планетата Сатурн. И.Т.Иванов предлага транскрипция Сън. В санскрит Šani – названието на Сатурн. Съгласно индоевропейската традиция, това е събота, в англ. Satarday – събота, ден на Сатурн. Названието на Сатурн при древните германци е Sam. От названието Sam – Сатурн днес се образува думите Samstag – събота при немците и Samdi при французите и другите латино-говорящи народи. /ИТ-ИПНПБ/ П.Добрев предлага транскрипция на прабългарсктата руна  като “кх”, така че би трябвало да очакваме Кхан. А това показва вече пряк паралел с иранското название на Сатурн – Kejwan, всъщност прехода „с-кх-х” е типичен за индоиранската общност. Също познати са форми като Хиун, Хеван, Хубал. /А-АХ-ИКДБ,стр.112/ Така че прабългарското Кхан показва естествено недвусмислен паралел с иранското Кейван. Но напълно възможен е и първоначалният вариант – Сан. Юдеите са свързвали Сатурн с бога на подземния свят Сатана, персонаж, заимстван от ранните християни, преминал в образа на Сатаната, Сатанаил – господаря на ада.          

“Сон”  – слънце, според И.Т.Иванов това е названието на Слънцето, респ. на неделята, като при останалите ирански и повечето индоевропйски народи, напр. английското Sunday, немското Sontag – неделя, ден на слънцето. Виждаме оснсовно индоевропейско понятие и ясен паралел с останалите индоевропейски езици - Sun, Sonne, Солнце, Sole. От надгробни паметници във Волжка България от 13 в., писани на арабица, е известно, че думата “сон” е означавала “ден”. В съвременни рускоезични (татарски) източници се твърди, че на тези паметници понеделникът е записван като “сон баш”. “Баш” на татарски е “глава” и оттук “сон баш” - ден главен, челен, първи, т.е. понеделник. /ИТ-ИПНПБ/ Може също да свържем прабългарската дума с тох./а/ swāñce, тох./б/ swāñco, прототох. *swāñcai – слънце, тох./б/ tsonko – изгрев на слънцето. /DA-DT-b/ В хинди-урду, Sahn-dyah означава изгрев на Слънцето, а също и име на бог. В етруски thesan - изгрев. /EEG/ В тюркските езици dan/tan/tang/tyn  означава изгрев. /VS-ETD/

В центъра на розетката е поставен знакът на Върховния бог – ІYІ.

3). Надпис върху костен рог, открит в Плиска. Публикуван от Л.Дончева-Петкова. /ПД-КК,стр.147/ С помощта на алано-прабългарските руни разчитаме „шв(у) тед(у) нмиæмиæси шги”. Във втората дума с идентичен знак се отбелязва и „д” но и „у”, затова е поставено в скоби.

Първата дума „шу” е с аналог в осетински sы sыkъа, sag, ягнобски šox, кюрдски şax, пущунски ssker, xkur, x.ax, талишки šox, персийски šax, шугнански xōx', гилянски šax, сариколски šox, кховарски surung, хинду-урду sing, нуристански chin – рог. /VS-ETD/ Втората дума вероятно е звучала като „теу”, сходна с осетински tæxыn/tæxun, ягнобски tozi, кюрдски têçûn, персийски täxtan, гилянски tеxt, язгулемски tug°d, сариколски tix – изливам, наливам, тека. Третата дума е  „нмиæми” показва сходство с осетинското иронско namыs, дигорско namis – чест, слава, иронски nаmыsdžыn - именит, знатен, прославен, сходни с  персийското nāmūs – закон, също широко разпространено в кавказките и тюркските езици. /ВА-С-2,стр.155/ И четвъртата дума „æси” – в дигорски es – спом.глагол съм, последната „шги” показва сходство с осетинското sхus uыn – пресушавам, от xus - сух. /ОРС/,/ДРС/  Така че значението е „наливай в рога и за слава пресушавай”.

4). Надпис върху скала край с.Калугерица (Шуменско). Публикуван от Л.Дончева-Петкова. /ПД-КК,стр.147/ Ясно се разчита думата „щос”. Може да я свържем с осетинското stаsыn – изправен. /ОРС/ Т.е. отвесна скала, или от пехлевийското stāyishn, дигорското siаtё – възхвала? /ДРС/ Илко Стоев предлага интерпретация „хос” като вижда в първата буква  - „х”, а хос е общоиранското хоš – добър, хубав. /ИС-МПДБС,стр.27/

5). Надпис на входа на пещерата до с.Крагуево. П.Добрев разчита думата „хао ан” което интерпретира като „слава на бога”, или го свързва с келтското „хуан” – гърло на пещера. /ПД-КК,стр.78-79/ Смятам че втората вероятност е много по-вярна, но не е необходимо да търсим аналог в келтските езици, тъй като в старобългарски думата „хуния” означава тесен проход, а в осетински хuыnkъ/хunkъæ – бърлога, дупка. /ОРС/,/ДРС/ В хотаносакски khuna, khunaka – дупка, бърлога, пещера, ягнобски xank – сито, пехлеви kūn, кюрдски kun, kunik, персийски xung, kundž, пущунски xuca – ъгъл, бърлога, убежище, дупка (в земята или скалите). /ВА-4,стр.266/

6). Надпис от с.Крепча. /ПД-КК,стр.149/ Разчитаме думата „аоуъилио”. Тя наподобява осетинското uæliаu – високо, uælе, uælæuыl – на върха, на високо. /ОРС/ Или дигорското auællag – бог, „всевишния”. /ДРС/ В рушански и хуфски awwal - начален, awwalin – пръв, alam, olam – първи, ōli – върховен. /ВС-РХТ/ В ягнобски  awal – начален, пръв. /МА,ЕП-ЯТ/ Според Евстатий (1160 г.) етнонима алани произлизал от древната  сарматска дума аlа – планина. В тох./а/ alym, ālim, ягнобски oliugon, кюрдски alo, пущунски alvutel, талишки ali, гилянски  yalaxanen – висок. Също в угрофинските езици, в  манси  al, хантски elti, удмурски vyliyn, лапландски ālā, фински ylā, естонски  ülal, мордвински  vel'ks, вепски  ülez, ulahan – горен, висок, върховен. Виждаме обръщение към Бога, „всевишния, върховния”.

7). Надпис от Мадара. Пред самия вход на пещерата в Мадара, четем:  - „тих”, вероятна връзка с осетинското tigъ – граница, надвиснал скален къс, скална тераса, скат, ъгъл, теснина, скътано място. /ОРС/

8). Надпис от с.Равна. Виждаме рунически букви изписани върху тялото на кон, до който има мъжка фигура. П.Добрев предлага разчитане  „алаши арт туй” което превежда като празник на конските надбягвания, кушиите. /ПД-КК,стр.50,51,149/  Тъй като има известни разминавания с транскрипциите на Турчанинов на буквените знаци, предлагам друг прочит. В първата дума, първата буква е неизвестна, несрещаща се в други надписи, следва двна по-особена форма на „а” срещана в старобългарските кирилски надписи от Мурфатлар, третата буква е арамейско „р”, огледално на глаголическото, следва „е”  и  „г”. Получаваме „(?)арег” което показва паралел с осетинското uærs, bareg, санскритското vara, авестийското aurvat/aka/, рушанското, хуфското, сариколското vuri, ягнобското vora, кюрдското bor, пущунското vērla, шугнанското vêrdz, искашимското wrok, зебакското verak, сангличи vorak, язгулемското varag, veri, хинди-урду phero, пехлевийското bārag – жребец, персийското fares – конник, старобългарското фаръ, фарижъ – кон, жребец, така че липсващата буква е или „б”, предвид изпилзването на две точки при изобразяването на тази буква - , или „ф” - , срещано в салтомаяцките надписи, или разновидност на „у”, „уа”, „æ”, предвид глаголическото  - „а”. Втората дума е „айтæ” като буквата , известна от писменостите „брахми” и „кхарощи”, показва паралел с глоголическото „ят” - . Вероятно значение като дигорското еtæ, иронското uыdættæ – лично мест.3 л.мн.ч. – те. Третата дума е „тги” и отговаря на дигорското dogъ, иронското dugъ – конни състезания. /ДРС/,/ИРС/ Така че смисълът е сходен с този предложен от П.Добрев „те (участници) в конни състезания”.

9). Надпис върху медальона на Кан Омуртаг. Върху известния медальон се откриват алано-прабългарски букви, от несториански тип, смесени с гръцки. Лесно се прочита българската владетелска титла „кхане шюбиги” показващ закономерния преход „с-ш”, забелязана и от Г.Турчанинов при разчитане на салтомаяцките надписи. /ПД-КК,стр.103/ Тук трябва да посочим че знакът използван за звука „кх”, има точен аналог в индийското сричково писмо „кхарощи” -  - „кха”.

10). Надписи върху каменни блокове от Плиска. Публикуван и разчетен от П.Добрев: „хи иниш”, като той прави паралел с келтските езици и го превежда като „този предния”. /ПД-КК,стр.77/ В староперсийски hy-, ty-, (haya-, taya-) - той, кой. /L-IAIL/ В дигорски æхе – възвр.местоимение 3л.ед.ч. – към него.

В тох./б/ ant – напред, ante – чело, antsе, еs - рамо. /DA-DT-b/  В осетински uæn, on, талишки am - рамо. Тохарското понятие е в етимологична връзка с латинското anter – преден, осканското  ant – преден, анатолийското и хетското hanta, hantezzija – преден. В санскрит aām·sa, протоиндоиранскии hansa, арменски оws, латински humerus, умбрийски оnse, исландски аmsans – рамо. В санскрит aānka, в авестийски anika - лице, староперсийски ang – преден. В келтските езици, съответно в староирландски enech, староуелски enep – лице. /L-IAIL/

Така че значението най-вероятно е „този предния”, или „този другия”, от осетинското аnnæ – друг, следващ.

В друг надпис върху каменен блок П.Добрев разчита думите „аки” и „аик”, като второто IK се открива и с гръцки букви. В тох./б/ akk – издигам, acam – достоен, akāsāe – небе. В хотаносакски ākāsā, в санскрит aakaz, общоирански  *asman/*osmon - небе. /DA-DT-b/  В осетински akkag  означава достоен, издигнат, подобно на тохарското acam, които  обясняват изцяло етимологията на прабългарското женско име  Акага – достойна и Акамир – издигнат до Митра. В кховарски akam, akim – управител на провинция, палийски agga – пръв, висш, управляващ. В келтските езици, в ирландски  аghaidh, староирландски *agita – старши. /ЕDGL/ Така че прабългарското „аки, аик” има тохаро-ирански корени.

11). Рунически надпис от с.Гарван, Силистренско. Датиран между 7-9 в. /ЖВ-СП,стр.11-16/  Надписът е върху урна от некропола, при погробения с трупоизгаряне, горелите кости са поставени в керамични урни, наподобяващи осуарии, подобно на таштъкските погребения в Минусинск и кангарските в Средна Азия (некрополите Куня-Уаз, Канга-Кала). Предлагам следната транскрипция: “Иорги билиг вгиазкх”. “Иорги”