АЛАНО-ПРАБЪЛГАРСКАТА ПИСМЕНОСТ

АЛАНО-ПРАБЪЛГАРСКАТА ПИСМЕНОСТ

__________________________________________________________________________________________________________________________

Д-р Живко Войников (e-mail: wojnikov@mail.ru )

Част - 2

Средновековни алански надписи и надписи от салтомаяцката култура.

1). Надпис върху фрагмент от амфора от Херсонес (7 в.). находката е от 1970 г., описана от Е.И.Соломоник. Турчанинов използва нейна скица.Надписът се състои от букви и цифри от арамейски и сирийско-несториански тип: „тфш āх ишасш 1000, 1”. Звучало е като „т(ы) фышæх иш аш(ы) 1000, 1, сходно със съвр.дигорско „...ты фысæг ис азы”. Първата дума не е запазена, възможно е да е лично име, втората означава пиша записвам, „ис азы” – годината, тази година, в осет.аz – година. Според арамейската традиция числата са 1000 и 1, което Турчанинов разчита като 1001 г. Наличието и на согдийско-несториански букви, му подсказва че найзвероятно е използвано несторианското летоброене, което използва за отправна точка „Селевкидската ера”, или „Ерата на Александър”, започнала на 01.10.312 г.пр.н.е., което показва че 1001 г. отговаря на 689 г. Или виждаме че алани обитават Херсонес, във времената непосредствено след изтеглянето на прабългарите към Балканите. Както отбелязва Турчанинов, характерно за аланските говори от 7 в. е изобилието на звука „ш” и по-приглушения изговор, явление изчезнало в съвр.осетински, явно под влияние на кавказките езици. Нещо подобно откриваме и в прабългарските думи, напри. шър – глава, от израза Анишър - Юпитер (водач на боговете, от „Розетката от Плиска”), джур – глава, от вр.Миджур – букв.снежна глава, и съотв.осетински аналогии сер – глава митсер – снежен връх, снежна глава.

Също в този надпис се наблюдават и влияние на сирийско-несторианската писменост, повлияла на аланите чрез несторианските общонсти в Сасанидски Иран. Тук се открива връзка между несторианското - „ш” и аланското - „ш, сш”, нестор. - „а” (`айн) и алан. - „æ”, нестор. - „х” и алан. - „х”, нестор.- „х” и алан. - „`а”. /ГТ-ДСПОП,стр.70-75,213/

2) Надписът върху „бъклицата от Новочеркаския музей”. Находката е открита при разкопки на салто-маяцката арх.култура (Станция Кривянская). М.Артамонов я обявява за „тюркска”. Под негово влияние в 1954 г., А.М.Щербак определя надписа като „хазаро-булгарски” и се опитва да го чете с помощта на тюркските руни. Получава сравнително безсмисленото изречение „кумис, кумис, наливай, голям отвор, пий”. С.Е.Малов определя тези знаци, наречени по-късно в рускоезичната литература „донско-кубанско писмо”, като подобни на тюркските...но само на пръв поглед. Г.Турчанинов открива сходство между занците открити от Книпович, от надписите върху амфори.

Той доказва че надписът е направен с алански руни, но на касожки език. Явно бъклицата е принадлежала на касожки войн. Касогите (осет.kæsæg), предците на кабардинците, са били непосредствени съседи на аланите и прабългарите в Кавказ. /ГТ-ПЯНКВЕ,стр.76,77/ Надписът е добре структуриран, с разделителни знаци между думите. Първата дума е . Виждаме нови знаци, срещащи се и в прабългарските надписи: - „х”, - „ум”, (Y) - „и”, - „къ, q”, - „ан”. Втората дума е ,- „з”, - „æ”, - „а”(`айн”). Третата - , - „ла”, „лъ”, - „у”, - „æ”, -„к”. Четвъртата , ,- „з”, - „а”, - „уа”, „уъ”. Петата - , - „к”, - „ъа”, „у”, - „у”, - „æ”. Шестата -, - „ла”, „лъ”, - „ан”, „ън” (известната ни от глаголицата и кирилицата „голяма носовка”), - „а”(`айн”),, - ”б”, - „а”. Следва повтаряне на последната дума, като за последната сричка „ба” се използва „п`а” - , според Турчанинов, но начинът на изписване на „п” – , според мен е по-близък до несторианското „х” – „хе”, отколкото до „п”. Получава се: „х`умигкъан зæ` лъæк зауъ къауæ лъан`ба лъан`х`а”. Или в предвод Турчанинов посочва „чашата принадлежи на Леюк, войн от рода (племето) Куеев, той е бил знаменит”. В дадената интерпретация е допусната една неточност. Той предлага израза”…войн от рода/племето Куеев…” като приема че Куеев е някакъв етноним. Дори предполага че става дума за много древна тюркска заемка в адъгски – kuu – лебед, т.е. тотемно животно дало название на самото племе. /ГТ-ДСПОП,стр.98-99/ Смятам това за грешка, тъй като трябва да се чете не „кууай”, както смята Турчанинов, а „къауæ”, аналогично в адигски kъūэ, убихски kхъūiэ – син, адигски kъūэš – брат, сродник, абазински giūъы – човек, (синокавказки паралел с китайското γuэ – човек), така че най-вероятно „куеев” не е етноним, а означава син, потомък, т.е. „…войн, знаменит роден син”, или брат, сродник, чаша, в адигски, кабардински kъūimgъan, абхазки a-kūimaan, абазински kъiūыbgian, убихски kхъiūыbgъan – ритуален метален съд с тясно гърло, се смята за тюркска заемка, в татарски komgan, ногайски kumgan, монголски qumagan, калмикски čum`n – чаша (Рамстедт). /АШ-ЭСАЯ-2,стр.231,232,233/ Също в дигорски хъuvgъan – чаша. /ДРС/ Думата „лъапа, лъанба”, отговаря на съвр.кабардински lъapIa – славен, в адигски lэn – красив, хубав, добър, „х`а” – е, да бъде, в абхазки хъа, убихски хэ, лакски, лезгински хъun – да бъде, е. /АШ-ЭСАЯ-1,стр.243,113/ Сред представителите на мигриралите на север племена на салтомаяцката култура, неминуемо е имало адиги, касоги и др.представители на местните кавказки народи, с които алано-прабългарите са били в тясно няколковековно съжителство.

3). Втори надпис върху „бъклица от Новочеркаския музей”. Надпис върху керамичен съд, открит в района на жп линията Салск-Царицин (1893 г.). Находката е датирана в границите 7-10 в. Съхранява се в Новочеркаския музей. Публикуван от: Артамонов М.И. Надписи на баклажках Новочеркасского музея и на камнях Маяцкого городища.-СА.1954,19,с.263-268; Байчоров С.Я, Древнетюркские рунические памятники, табл. 113. Байчоров транскрибира с помощта на тюркските езици: „Б(и)ч бит(и) кумуч бит(и)к у (э)н эчеше”, което означава „изрязан надпис, надежден надпис, това е съд за дома”. А.Щербак предлага: „элчи jэма Ата-ач jэма Бука учави элчи” – „…и така Ата-ач и така Бука, те са трима”. /АЩ-РНД-СА-19-1954,стр.274/ Както виждаме фразите са доста безсмислани. С.Е.Малов, който го изследва се усъмнява в неговата тюркска принадлежност. Надписът е добре структуриран с разделителни знаци, идентични с тези от първата находка. Турчанинов разчита: „л`уха к`айсих кан к`айсихи”, което означава „Мъжествен бе Кайсах-кан, кайсихи”. „Л`уха” свързва с кабардинското lIыхъu – мъжествен, но може да посочим още по-удачните lъağэ – висок, горд, lъэšъ – силен, могъщ. /АШ-ЭСАЯ-1,стр.244,253/ „К`айсах” свързва с лично име производно на съвр.кабардинско kъajsыx – тук пристигнал, тук доплувал, от представката kъIы, kъы – тук. Но не звучи особено убедително. По-вероятно е „к`айсих” да означава касог, в осетински kæsæg, kæsægtæ – касог, касоги, чийто съвр.наследници са кабардинците, или друга възможност е kъŷыšъxьэ – планина, kxъэ – надгробна могила. Така че може да интерпретираме: „силен, горд, могъщ бе касожкия кан като планина”, или „(тук) е надгробната могила на славния касожки кан”. За думата „кан”, Турчанинов предполага връзка с староосетинското xъan, кабардинското kъan – възпитаник, но пределно ясно е че става дума за древната алано-българска титла кан! Тук виждаме два нови знака, - „си”, или „иси” типичен за прабългарските надписи, образуван от -„с” и два пъти - „и” и - „`а”. /ГТ-ДСПОП,стр.78-101/

4) Надписи върху съседни каменни блокове от стената на Маяцкото градище. Открити и описани от Н.Е. Макаренко през 1909 г. Съхранява се в Ермитажа (ГЭ, инв. № 1929/3).

Публикации: Макаренко Н.Е.Археологические исследования, рис. 19 20 с, 22, Байчоров С.Я. Древнетюркские рунические памятники, табл.118,118а, Кызласов И.Л. Пунические надписи Маяцкого городища. - Маяцкий археологический комплекс. М., 1990, рис. 2, с. 10, 12. Древнетюркская руническая письменность Евразии. М., 1990, рис. 3,/, с. 6, 9, 11.

Правени са опити за разчитане от Щербак А.М. Несколько слов, с. 275; он же Знаки на керамике, с. 386; Турчанинов Г.Ф. О языке надписей, с. 78, 79; Памятники письма, с. 67-72; Байчоров С.Я. Древнетюркские рунические памятники, с. 154-158.

Байчоров го разчита като: „1) (Э)с(и)нч д(о)гъ(ы}нч .....х..... 2) ......Элмех .....дж...... ойду... Превод 1) В памет и помен 2) ...... Елмех издълба...... /ТW/

Ясно се вижда че се касае за три надписа, разположени на два съседни каменни блока. Турчанинов разчита първият от тях като „вуруми гкс но”. Първата дума „вуруми” отговаря на съвр.осетинско urum – грък (ромей, римлянин, византиец) и къвр.фамилно име Urumtæ – „Урумови” – „гъркови”. Аналогично в български съществува идентична по звучене и значение, сравнително широко разпространена фамилия. Но интересното е в случая че аланското произношение е било „вурум” което пък отразява напълно идентичната партянската и согдийската транскрипция на Рим, респ.Византия, „страната на ромеите” – From, заето в китайски Fulin и тюркски Purum. В осетниски закономерно преминива в Urum, а наличието на именната форма и в български, показва че прабългарското название на Византия е било Урум. /ГТ-ПЯНКВЕ,стр.60/,/СК-ДРП,стр.112/ Втората дума „гкс” той интерпретира като дигорското kizgæ, иронското čыzg – дъщеря, което Абаев посочва като тюркска заемка. (б.а. българските форми щерка, керка, черка, които нямат убедително славянско обяснение, са от вероятен прабългарски произход, показват паралел с тох./а/ ckācer, тох./б/ tkācer – дъщеря.) Третата дума „но” вероятно е име, изхождащо от осет. næu – нов, подобно на бълг.славянски имена Новак, Новачко. Или виждаме как някой си Урум е написал името на дъщеря си, върху стената, графити от една отминала епоха. /ГТ-ДСПОП,стр.87-88/ Не съм изцяло съглесн с тази интерпретация и предлагам следната версия. Първата дума е „Вурум” и безспорно е личното име Урум. Но втората дума е „игъксно” което Турчанинов произволно разделя на две. Като обяснение може да посочим дигорското igake, иронското gakk – знак, клеймо, белег, белязано, дигорското igakægin, иронското gakdžыn – белязвам с издълбаване, слагам клеймо, дамгосвам. /ДРС/,/ИРС/ Като обяснение можа да посочим изходните gъæcun, gъæct - заострям, дълбая, насичам. /ВА-С-1,стр.534/ Така че крайният смисъл е „(В)Урум беляза”.

В следващата дума А.Щербак разчита тюркското „печенежко или хазарско” име Ипинуг. /АЩ-РНД-СА-19-1954,стр.275/ Но Г.Турчанинов транскрибира като „анбалъ” или по-точно „ънбалъ” отг.на съвр.осет.ænbal – букв.спътник, боен другар, от balc – поход, пътуване, bal – войскови отряд, но означава и другар, приятел. В осетински съществува и като лично име. /ГТ-ДСПОП,стр.88/ (б.а. сравни с старобълг.лично име Илман, аналог.по значение). Надписът показва интересен надпис на изписване, като буквите са вплетени в плетеница, нещо абсолютно нетипично за тюркските рунически надписи, но типично за прабългарските, напр. аналогичен е по изписване „Ситовския надпис”!

Третата дума Г.Ф.Турчанинов разчита „Шауши” – лично име, което той интерпретира като sau sы - „черен рог” .Смятам че връзката със Саус, Сауас, Сауссе, Sæwæss, Suæwæss, име на герой от Нартския епос, аналогично на българското Зиези (съществува съвр.осетинско име Заза), или хоремзийското Шауш, респ. Сиевус, Сйявуш. Възможно е да има връзка между трите близко разположени надписа, т.е. „Урум беляза (писа) … приятел на Шауш (ænbal Sausi)”.

5). Надпис от Маяцкото градище, съдържащ титлата „кан”. Открит е от Д.М.Струков, в 1899 г. при разкопки на крепостните стени в Маяцкото градище, в близост до вливането на р.Тихая сосна и фотографиран. Фотографията се съхранява в Румянцевския музей в Москва. При разкопките на Макаренко в 1903 г., каменния блок с надписа е бил изчезнал, явно унищожен иили използван от местното население, за строителни работи. Г.Турчанинов го транскрибиран като „алануй кан” – т.е. алански кан. Той смята че думата кан е заета от „тюркоезичните прабългари” непосредствени съжители на аланите-аси в салтомаяцката общност. /ГТ-ППЯНКВЕ,стр.71/ Само че думата е била написана точно „кан” а не като „хъан”, както в осетински се изписва тюркската заемка хан. Това показва че се касае за собствена дума, а не за тюркска заемка. Интересно е че в осетински думата хъан означава също възпитаник, младеж даден за възпитаване в благарадническа фамилия! /ОРС/ Титлата „кан” е фиксирана още при усуните (аси, асиани) тохарските предци на аланите, под формата „кун-мо”, което означава кан-баг (Зуев). По-старото тълкуване е на А.Щербак, който търси тюркски паралели и разчита „Ума Аңуш атиб”- Ума и Ангуш са нашите имена. /АЩ-РНД-СА-19-1954,стр.274/

6). Надпис от каменен блок, от Маяцкото градище. Открит и описан от Макаренко в 1909 г. Съхранява се в Ермитажа (ГЭ, инв. № 1929/1). Публикации: Макаренко Н.Е. Археологические исследования, рис.27, с.27, Байчоров С.Я. Древнетюркские рунические памятники, табл.20, Кызласов И.Л. Рунические надписи, рис.2, с.10, 13, Древнетюркская руническая письменность Евразии, рис. 3,4, с. 6-11.Опити за разчитане се правят с помощта на тюркските руни (Байчоров С.Я. Древнетюркские рунические памятники, с. 61, 62, 158, 159). Байчоров разчита мъжкото име „Елбег”. А А.Щербак предлага „Йрум туба”. /АЩ-РНД-СА-19-1954,стр.276/ С помощта на алано-прабългарските руни разчитаме: „Афуа `тф” . Началният знак е „магически лабиринт”. Следва прабългаро-хазарски израз, „афуа – прабългарското „” – бог, често срещано в Мурфатлар () и хазарското (юдейско) „атиф” – милостив, благочестив. Или се получава тривиалния израз „милостиви Боже”. Това разчитане се подкрепя и от един друг надпис, разчетен и публикуван от Г.Турчанинов, също от тази група находки. Той го разчита като „бан атиф” което е изцяло юдейски израз и означава „милостиви сине”, от семитското бен – син. Явно се отнася за бога-син. /ГТ-ППЯНКВЕ,стр.72/ Думата „” – бог, се открива и в българските надписи от Мурфатлар. Явно изходната форма е „афуа” показваща пряк паралел с осетинското иронско aw, jaw, дигорско awæ – сила. В.Абаев ги свързва със санскрит av, avas - защита, староиндийски avi, авестийски avaiti – благосклонен, защитник, закрилник, персийски yau - сила. /ВА-С-1,стр.85/ Също в авестийски aiwyâxshayeiñti, aiwi-xshi – ръководещ, управляващ. /JP-DCAW/ В абхазки се открива бог Аффа – название на Гръмовержеца и също покровител, защитник на домашното огнище, аналогичен на аланския Сафа. Абаев доказва че Сафа е късно възникнало, християнско название, свързано с култа към св.Сава. /ВА-С-3,стр.9-10/ Така че най-вероятно Аффа е първоначалния вариант на божеството, донесено от аланите и заето в абхазката митология. Така вече не остава съмнение че „афуа” е всъщност аналог на прабългарското „æfæ” – божествена сила, защтник, покровител на домашното огнище, на рода, бог – създател, покровител, защитник, по-късно преминало в обръщение към бога. Така вече името Авитохол, Авитух придобива съвсем логичен смисъл, æfætoχm, æfætug – защитник на рода, в български „тужар” – потомък, респ. производно на осетинското tug – кръв, или æfæaxil, от дигорското axil – род, племе.

7). Надписи от Маяцкото градище. Публикуван е от Г.Турчанинов, но без превод. С помощта на алано-прабългарските руни се получава израза „ботимук”, като за „б” е използвана буква с типични арамейски корени от несторианското и согдийското писмо - . Буквата „ти” всъщност е съставна от „т”+”и” - . Надписът може да разделим на две думи: „Боти” е най-вероятно лично име, аналогично на българското Ботьо, Ботаул, в съвр.осетински Ботъотæ, в руски вариант Ботиеви, аналотгично на нашето Ботеви. Етимологията е свързана с персийскиото bota – млад, жизнен, силен човек, тох./а/ poto, тох./б/ patti, староосетински pat, санскрит paāti, протоиндоирански pati, авестийски paiti, староперсийски pat, пехлевийски pat, сакски vata, хотаносакски рā, кушанобактрийски pido, bid, мунджански руе – почитан, господар. Среща се и в монголски batі, уйгурски batuk – силен, здрав, дало и името на златноорденския хан Бату (Батий), където може би е тохарска или иранска заемка. В надписа от Наги-Сцент Миклош се споменава Ботаул жупан. В осетински -ул, -ил са частици, умалителни надставки, аналогично на латинското -ulus, -ilus, така че Ботаул означава Ботко.

Втопрата дума е „умук” – осет. uыmæ – на него, за него, л.мест. 3л.ед.ч. Получава се „на Боти” – фрагмент от надпис. Според А.Щербак от надписа се разчитат само втората, тратата, четвъртата и петата букви: „…д`…рша”. /АЩ-РНД-СА-19-1954,стр.275/

8). Надпис от Маяцкото градище, открит край р.Тихая сосна, при неясни обстоятелства от 1910-20 г. Датиран към 9 в. Известен е от скицата на С.Н.Замятин. Съхранявал се е във Воронежкия музей. Находката е унищожена по време на ІІ-та Св.в-на, в 1942 г. Публикации: Кызласов И.Л. Рунические надписи, рис.4, с.14, 15; Древнётюркская руническая письменность Евразии, рис. 2,2, с. 13, 17. В България е публикуван от П.Добрев. /ПД-ДБЕ,стр.49-50/ Той го разчита като „онерс Яне” и го тълкува с помощта на талишкия език като „построи Яне”. Но П.Добрев чете фрагмента обратно, тъй като знакът „ан” винаги е с върха на ъгъла си на дясно. Всъщност се разчита „ауа сйеан” коета най-вероятно отговаря на дигорското аuæ, awæ – eнергия, сила, sаjnæg – сияние, т.е. силно сияние, силна светлина, предвид и изобразените лъчи. /ДРС/ Но предвид връзката аuæ, awæ - - бог, божествена сила, вероятното значение е били „сийяни боже”. Отностно sаjnæg – сияние, Абаев посочва изходното иранско *sāwanaka – сияещ, сияние. В осетински sаjnæg се използва само в съчетание, например sаjnæg stъalu – сияеща звезда. Сайнег-елдар е и герой от Нартския епос. Има и древен алано-монголски изиглос, в монголски sain – сияен, славен, sain-xan – сияещ хан, славен хан – обръщение към златноорденските владетели. Според Абаев, Сайнег-елдар от Нартския епос, всъщност отразява това древно значение – „сияещ елдар”, респ.знатен. /ВА-С-3,стр.22-23/ Виж и обръщението „ваше сиятелство” към владетел, висш аристократ. Така че значението „сияйни боже” е напълно логично и реално! Може би и българското име, Шан, Шанко, Шане, Шано, съвр.фамилия Шанов(и), Шанков(и), нямащо славянски паралели, отразява древната прабългарска дума шан, шайне – сияние. Особенно фамилното име Шанг(ов), вероятно отразява изходна форма Шанаг, иденитчна с осетинското (аланско) име.

9). Надпис върху каменен блок от Маяцкото градище, с изображение на коне. Открит е при разкопки от Н.Б.Макаренко в 1909 г. Съхранява се в Ермитажа - инв. № 1929/10. Публикации: Кызласов ИЛ. Рунические надписи, рис.3, с.10, 13, 14. Древнетюркская руническая письменность Евразии, рис.4, с.6, 8, 11-13. Макаренко Н.Е. Археологические исследования, рис.28, Плетнева С.А. Рисунки на стенах Маяцкого городища. Маяцкое городище. М., 1984, рис. 3, Plelnjowa S.A. Die Chasaren. Lpz., 1978, Abb. 70. М. И. Артамонов. СРЕДНЕВЕКОВЫЕ ПОСЕЛЕНИЯ НА НИЖНЕМ ДОНУ, по материалам Северо-Кавказской экспедиции ОГИЗ Государственное социально-экономическое издательство Ленинградское отделение
1935 год. - http://annals.xlegio.ru/hazar/iaimk131/iaimk131.htm

Руническият надпис е написан между двете конски фигури. Качеството им е много лошо и за това не са правени опити за транскрипция. Най-ясното им изобразяване е от публикувана фотография и скица на С.Плетньова, от която ще го интерпретираме. Надписът съдържа две думи, като между тях, дълбока цепнатина е повредила две букви. Буквите са от алано-прабългарски салтомаяцки тип. По метода на Турчанинов може да прочетем първата, като „æлшио”. Може да я свържем с осетинското alasa – кон, което е местна кавказка заемка, в абхазки alaša, кабардински alašе, убихски lašе, чеченски alaš, ингушки alæšæ – кон. В чувашки lašа, мордвински ĺišme, išme, ĺišmä, alaša, марийски alaša – кон. /ВА-С-1,стр.44/,/АШ-ЭСАЯ-1,стр.50/ Думата се смята за „тюркска” по произход, защото се открива в кумикски, балкарски, азърбайджански, татарски, кримско-татарски, чувашки. Включително и в руски, под формата лошадь, лошак. Но призходът и не е исконно тюркски. В китайски - lo, lua – муле, - lo-czi – конче, заето в древнотюркски la, монголски luus, староманчжурски laγusa, lausa, чжурчженски láo-sāh, съвр.манчжурски loosэ, тунгуски lōs, loso – муле, конче. Също в манчжурски alašan – кранта, вял, ленив, се смята за късна тюркска заемка. /ССТМЯ-(Л),стр.505, (А),стр.30/,/ДТС,стр.332/ Думата е попаднала от китайски и в угорските езици, хантийски loγ, law (вкл. и taw което също е от китайски произход), манси low, lo, luw, ненецки lāw, унгарски ló, lovat, диал. lo, lu, lú – кон. /UE/ Може да мислим че имаме развитие на един и същ изходен синокавказки корен, паралелно в китайски и кавказките езици, вторично заимстван от аланите, угрите и тюрките.

Втората дума в надписа, въпреки силно повредените първи букви, а разчитаме като „оуаан” която може да свържем със санскрит vaānats, vanati, авестийски van, vanañt, vanaiti, vantor, vanaiti, староперсийски vantan, *vanat, средноперсийски winner, тох. /а/ wañi, вахански wыnыar – желая, стремя се, искам, боря се, побеждавам, заповядвам, владея. /P-IEW/. В осетински иронски uændоn – смелост, победа, uændag – смелчак, храбрец, uængrоg, дигорски uængræuæg – бодър, жизнен, бърз, смел. /ИРС/,/ДРС/ Аланското uæn е закономерно развитие на иранското van – победа, респ.кушанската богиня Vaninda – богиня на победата, кушанското vanando – победител, така че „оуаан” може да означава и победител, респ.съзтезателен, боен кон, което е и изобразено на картината и също е във връзка с иронското uаjыn, дигорското uаjun – препускащ в кариер (кон), бърз, (2.зн.: течащ, бързотечащ), иронски uаjаg, дигорски uаjæг, uаjаgæ – състезателен кон (руск.скакун). /ИРС/,/ДРС/ Така че „æлшио оуаан” не е нищо друго, освен състезателен, боен кон! Интересно е че в чувашки откриваме ĵün, марийски ĵön – бодър, здрав, силен, способен. В татарски и башкирски jün, казахски džun – способности, свързва се със старомонголски žang, бурятски zang, тувински čan – нрав, характер. /МФ-ЭСЧЯ-2,стр.203-204/ Много по-вероятно е чевашката дума, заимствена и в марийски да е пряк остатък от алано-прабългарското uæn.

10). Надпис от Маяцкото градище (9 в.), известен от скица на С.Н.Замятин. Находката е унищожена по време на ІІ-та Световна война, съхранявала се е във Воронежкия музей. Публикация: Кызласов И.Л. Рунические надписи, рис. 4, с. 14, 15. Древнётюркская руническая письменность Евразии, рис. 2,3, с. 13, 17. У нас П.Добрев го публикува в „Древнобългарската епиграфика”, стр.47.С.2001 г. Той го интерпретира като „аз це…” или „аз че…”, като смята че „че…” е част от име, а аз е л.мест., или „Аз Че(мо)”, като името Чемо той обяснява с талишкото čemo – ласкав, добър.

Според алано-прабългарските руни може да се прочити „асхе…, или асхе(л). „Асхел” може да свържем с етнонима есегел, аскал, ашкал, аскол. Друга възможност е да имаме осет.корен *asx-, означаващ, отблъсквам, избутвам, изтъркалям, отскачам, отлитам, избягам, респ.българското джаскам.

11). Надпис от Маяцкото градище, открит от С.Плетньова и Г.Афанасиев, върху каменен блок (9 в.). Съхранява се в Ермитажа (ГЭ, инв. № 2710/1). Публикации: Кызласов И.Л. Рунические надписи, рис. 6, с. 15, 16. Древнетюркская руническая письменность Евразии, рис. 5, с. 18. Не са правени опити за разчитане.

С помощта на алано-прабългарското писмо се получава израза „анæаи ант`ф”. Както видяхме юдейското атиф – милостив, присъства и в други надписи от Маяцкото гродище. Първата дума е представка за отрицание ænæ – без, т.е. ænæ`at`f – смесен алано-юдейски израз озн. „без милост”.

12). Надпис от Маяцкото градище (12 в.), открит в 1981 г. при раскопки на С.А. Плетньова и Г.Е. Афанасиев. Пази се в ИА РАН. Публикация: Кызласов И.Л. Рунические надписи, рис.11, с.18, Древнетюркская руническая письменность Евразии, рис. 8,2, с.25. Опити за разчитане не са правени. С помощта на алано-прабългарските руни и техните сирийско-несториансик паралели се разчита „хуип” или „х`ип”. Вероятно е фрагмент от по-дълга дума, или отговаря на дигорското хъаbag – каменна плоча, паметник, в иронски хъаbахъ – мишена за стрелба с лък в памет на покойник./ДРС/,/ИРС/

13). Надпис от Кермен-толга. Находката е от погробение в едноименния могилник, открит на 12 км югоизточно от гр.Елиста през 1970 г. при раскопки на И.В.Синицин и У.Э.Эрднисва. Свързва се с прабългарите, тъй като е в района на Хумар. Руните са нанесени върху черпни кости от бик. Явно имат ритуално значение. Съхраняват се в Ермитажа, без инвентарен номер. В 1971 г., на V Тюркологическа конференция в Ленинград С.Г.Кляшторный съобщава за находката, като я датира към 8-10 в. и я поставя в една група с новочеркаските, маяцките и хумаринските надписи. Определя писмото като хазарско. В 1982 г. У.Э.Эрдниeв издава описание на раскопките и фотографии на надписите, но с не особено качество. В 1987 г. черепът с надписите е издаден в добри фотографии и скици на С.Г.Кляшторный и И.Вашари.

Формата на руните е безспорно алано-прабългарска. Ще разгледаме един от фрагментите. От запазеният фрагмент се чете израза „янæ” (по П.Добрев - „ян”, но смятам че по-вероатно е „уъ”), или по-вероятно „уъæ ансæу хæгсæ æг”. Може да търсим връзка с осет.спом.глагол uыn – съм, æncоj - покой, лек, освободен, хæssæg - носещ, иронски uægъd, дигорски uægъdæ – свободен. Или смъсълът е носещ покой, свободен. За думата æncоj/æncad – спокойствие, тишина, В.Абаев посочва изходното древноиранско ham-čiā, буквално зн.: без наслада, в согдийски ančāy (`nč`y) – престани, спри, авестийски šāta, староперсийски šiāta, персийски šād, пехлеви, согдийски šāt, хотаносакски tsata, палийски sata – щастие, благополучие, прераснало в богат. /ВА-С-1,стр.151-152/ В тох./б/ sat – богат, висш. /DA-DT-b/ Друга възможност е зад „яне” да се крие показателно местоимение, като средноперсийските ān, ēn – този, пехлевийското ānoh – там, тогава смисълът е „там си свободен, освободен”, вероятно става дума за „отвъдното”, в света на мъртвите.

На друг костен фрагмент се разчитат няколко букви, вероятно част от несъхранена дума: „хани йе”, като „х” покзва ясни несториански паралели - - „хе”, , палмирско - „й”.

14. Надпис от Тозбулак. Открит е в 1976 г. От А.В.Оскин в клисурата Тозбулак, на южния склон на планината Кулджуктау (в пустинята Казълкум, около 100 км северно от Бухара). Публикуван е в “Оськин А.В. Новые находки петроглифов в Кызылкумах. - Полевые исследования Института этнографии. 1976. М., 1978, рис. 5”.

Направен е опит да бъде разчетен от С.Г. Кляшторный, с помощта на тюркското орхоно-енисейско писмо, но не особено успешно. Знаците показват пълна идентичност с алано-прабългарското руническо писмо, което спомага и разчитането с помощта на осетинския език. Първата дума , транскрибираме като “ут”. В осетински fat, согдийски pāθ (pāth), ягнобски pāt, шугнански, рушански pāth, сангличи puδ, ормури poth, язгулемски pэth – стрела, което показва че изходната древноиранска форма е била *pāth. Те са производни на иранското pāt – летя. /ВА-С-1,стр.424-425/ Също в манси owta – копие, явен иранизъм. Втората дума , разчитаме като “ехейк”. В осетински æxsæg – стрелец, стрелящ. Производна е на осетинското æxst – хвърлям, мятам, древноиранското waxš, uxš – мятам, изригвам, изхвърлям, с преход „wa-æ”. /ВА-С-1,стр.222/ Третата дума е - “акис” в осетински (иронски и дигорски) gæs означава стаж, произхожда от по-старото kæs – наблюдаващ, глагола kæsыn/kæsun – гледам, наблюдавам. /ВА-С-1,стр.516/ Получаваме “страж, стрелец (стрелящ) със стрела (копие)”. Смисълът напълно отговаря на изображението показващо ни конни войни, и войн върху камила, въоръжени с копия, лъкове и стрели. /TW/

15). Надпис от Алтын-асар. Представлява част от керамичен съд с недобре запазен фрагмент от рунически надпис с алано-прабългарски руни. Открит е през 1987 г. от Л.М.Левина, при разкопки в делтата на Сърдаря. Датировката е от 6-8 в. Публикуван в “Кляшторный С.Г., Левина Л.М. Об одной рунической надписи с городищ Алтын-асар (Восточное Приаралье). - Этническая история и традиционная культура народов Средней Азии и Казахстана. Нукус, 1989”. Не са правени опити за разчитане. Първата дума която разчитаме е - “утесгъй”, в осетински дигорски uоdеsæg, иронски udхæssæg – „ангел на смърта” букв. „вземащ, отнасящ душите”, смърт, кончина, втората - , “йекъевб” сходно с осетинското аkъupp kænыn – пия до дъно и третата дума е - “кейк” сходно с осетинското kæuæg – плачещ, оплакващ. /ДРС/,ИРС/ Следващата дума е заличена. Вероятно става дума за ритуална, поминателна чаша.

16). Надпис от плоча, намерена през 1960 г., в Хумаринското градище. Датирана е около 9-10 в. Плочата е счупена и вторично използвана за строителнти цели. Публикувана от: „Минаева Т.М. К истории алан Верхнего Прикубанья по археологическим данным. Ставрополь, 1971; с. 218 pис. 39,4” и „Байчоров С.Я. Древнетюркские рунические памятники, с. 168-174, табл. 130-135”. Опит за разчитане прави Байчоров с помощта на тюрксите езици и руни: „Джгъут(у)р (э) кдж белюг тикетюки дж(а)л (э)ки кидж ой(у)у (= кидже ouyy) ойд(укъ)”, което превежда като „във втория месец в годината на тура /козела/ беше завършен паметника, два малки орнамента изрязахме”.

Но руните не са тюркски, алано-прабългарски, така че трябва да разчетем с помощта на осетинския език. Първата дума е - „умц” вероятно е означавала наставник, учител, във връзка с тох./б/ amouyo – религиозно учение, доктрина, тох./а,б/ amok – учение. В осетински amonыn/amonun – уча, показвам, Абаев посочва изходното авестийско man – мисля, помня, mān – дух. /ВА-С-1,стр.52/,/ВА-СЕИ стр.29/ Тохарската дума е иранска калка. В.Вс.Иванов я свързва с партянското`mwg (amug) - религиозно учение. /ВИ-ТЯ стр.78/ Втората - и третата дума ги транскрибираме като „утцай к/ъ/яниаен” което отговаря на udisæn kænыn – почина, издъхна, следва - „чрсте” от čыrыstоn – хриситянин, в случая окончанието –те, показва мн.ч., „дзуюайкс(и)” - иронски dzuggæs, dzugхizæg, дигорски dzоgæхеzæg - пастир, иронски dzug, дигорски dzоgæ – стадо, „уйеки” - иронски uыcы, дигорски аci – този, той, „сайюм” - sаumаrоj – страдание, мъка по някого, траур, от sаu – черен. Думата dzug/dzоgæ – стадо е местна кавказка заемка, от грузински dzogi, свански dzvêg, тушински dzog – стадо, арменски dzok – стадо, табун коне, вероятно от персийското jōx (džōx) – стадо, заето и в арабски jaux – тълпа, стадо. /ВА-С-1,стр.399/ Получва се “Учителят, духовния пастир на християните почина, за когото ние страдаме”. Или виждаме че се касае за епитафия на надгробен паметник на християнски свещеник или лице с по-висок духовен сан. Тук се наблюдават и някои по-интересни знаци, - вероятно „йа” – „я”, или „уа”, - съставен знак от „къ” – арамейско „каф” и „с”, - „у” +„и” = „уй”.