ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

Иван Танев Иванов

ЕЗИКОВИ ПАРАЛЕЛИ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИЯ И АВЕСТИЙСКИЯ ЕЗИЦИ

  Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

            Едно от главните доказателства, че прабългарите идват от района на Памир са намерените стотици  български думи, имащи близки двойници в езиците на малки изолирани народности от този район (ишкашимски, мунджански, сариколи, калаша, хотан нуристани и др. – фиг. 4 – цветно приложение). Такива думи се намират и в официалните езици на Афганистан, пущу и дарди. Намират се и в езика урду, говорен в 150 милионен Пакистан и по-общо в езика хинди-урду, говорен от над 700 млн. души в Индия и Пакистан. Към тази група народи трябва да се добавят и талишите, които живеят в Азърбайджан и Ирански Азърбайджан. Те са потомци на древните мидийци, ирански народ създал своя държава на юг от Каспийско море в периода IX – VIII-ми  в. пр н. е. Сродни думи има и езика на татите, малък ирански народ, населяващ района на прохода Дербент – Каспийска врата.

По необясними причини, изледователите на това езиково родство все още не са потърсили такива сродни думи и в авестийския език. Това е езикът на който е написана книгата Авеста и както се предполага, езикът на който е говорело част от населението в района на град Балх в средата на I-во хилядолетие пр. н. е. Словесният фонд и граматиката на този език са относително добре известни. Авестийският език е използвал фонетични знаци писани от дясно наляво и заимствани частично от арамейската писменост в ахаменидска Персия, и частично от Индия. Учените наричат този език бактрийски или старобактрийски, старомидийски, зендски и накрая авестийски. Той е доста различен от староперсийския език на Ахаменидските надписи. От съвременните ирански диалекти, афганският език пущу е вероятно най-близък до авестийския език. Авестийският език е бил много близък до староиндийския, санскритски език до степен на пълно взаимно разбиране. Днешните филолози третират авестийския като диалект на санскрит. Това е важно доказателство, че в по-далечна епоха индо-ариите са били тъждествени с авестийците.

Ако значителна част от прабългарите са емигрирали от района на град Балх, макар и пет, шест века след написването на Авеста, би трябвало известен брой думи от този език да са били пренесени и съхранени в новата езикова среда. Нека да проверим това, използвайки краткия авестийско-английски речник Dictionary of most common AVESTA words, 1995, Joseph H. Peterson. Самата дума Авеста на съвременен български означава “известие”, а името на автора Заратуштра (Zara T’ushtra) означава “зрящий звездите”. С буквата “Т” е отбелязан определителният член, съществуващ в авестийския. В авестийския език е имало звук, съответстващ на отличителната за българския език фонема ‘ъ’, който при транскрибирането се отбелязва със знака шва (shwa) ‘э’. В езика санскрит не е имало определителен член, нито звукът “ъ”. Всичко това е много окуражително. Много други подобни думи са показани в следващите таблици. Преди да започнем сравнението на авестийските думи със съответните български, нека обърнем внимание на две важни особености. В много случаи, звукът “р” в авестийската дума е преминал в “л” при съответната българска. Други подобни преходи са отбелязани в текста.

 БЪЛГАРСКИ ДУМИ С АВЕСТИЙСКА ЕТИМОЛОГИЯ.  ТЕЗИ ДУМИ НЕ СЕ СРЕЩАТ В СЛАВЯНСКИТЕ ЕЗИЦИ.

 Азем (азм)— Аз. Съвпада с българското АЗ - чисто иранска форма без славянска етимология. В никой славянски или тюркски език няма такова лично местоимение, но то се среща в повечето ирански езици. Други лични местоимения: мана - мене, ту - ти, ва - вас, нао - нас, на (nâ) – наш, а (vå) – вие, ме – мое и др. В много съвременни книги и статии, главно от руски автори се казва, че местоимението “АЗ” било старославянско, което е абсурд и груба фалшификация. Това е иранско местоимение, преминало в църковнославянския език посредством езика на прабългарите.

Богоно – войн. Това е кушано-бактрийска дума, от тук идва прабългарската съсловна и държавна титла БАГАИН – военен, командир, военноначалник.

Виш — знам. Сравни с българското ВЕЩ СЪМ В НЕЩО

Ере — ела (звукът Р е преминал в Л. Възможно е глаголът ела да не е гръцка заемка, а да има прабългарски произход)

Иада  — ядене

Мижда – награда. В прабългарския език е имало дума МЪЗДА- възнаграждение.

Зара – гледам, съзерцавам (от тук: ДА ЗЪРНА! И детските изрази ЗАР! ЗАК! - ВИЖ МЕ)

Па, пас — пояс, по-общо въже, хотаносакски pāsa, осетински bas, от тази дума произлизат думите БЕСЯ и БЕСИЛО

Уста — устен, който се слави

Устана — дишане с уста, душа (от дишам)

Aêta (айта) – тоя. Сравни с диалектното АЙТОА от Чирпанския край (например, айтòа човек = тоя човек)

Aêta (айта) – тая. Сравни с диалектното АЙТАА от Чирпанския край (например, айтàа жена = тая жена)

Aêtadha  (айтадха)– там. Сравни с диалектното АЙТАМ, АЙТАМКА от Чирпанския край

Aêva (айва) – едно, по този начин - Сравни с диалектното АЙВА =ЕТО от Чирпанския край. Сравни също и с ОВОЙ, ОВА, ОВО – този, тази, това от Вардарска Македония.

Ana – по този начин, така. Сравни с израза ЕЙ НА

Anya - друг. Сравни с ОНЯ (онзи), диалекно ОНИА (например, òниъ човек).

Aka (akha) - лошо, зло. Сравни с детските думички АКА, АКО, АКАНО, АКИТА – изпражнения.

Ahmi – това, аз съм. Сравни с междуметието АМИ.

Aêiti (айти) - да отида

Añtara (ангтара) – вътре; añtarât (ангтарет) – вътрешност. В българската история се счита, че е имало много прабългарски племена: утигури, кутригури, уногундури, оногури, вхундури и пр. Общоприето е, че е имало едно основно и най-многобройно прабългарско племе, което се е подчинявало на Кубрат и Аспарух и се е казвало УНОГУНДУР според гръцки източници и ОНОГХОНТОР-БЛГАР (БЕЖАНЦИ) по арменски данни. В много документи се среща и името на племето ОНОГУРИ, което е живяло около град Бакат, намиращ се близо до град Балх. Някои приемат това име като втора, кратка форма на племенното название ОНОГУНДУРИ. От много източници е известно, че още прикавказките българи се делели на “вътрешни” и “външни”. В добавка към тази сложна картина, в арменската география “Ашхарацуйц” от VII –ми век, живеещите на север от Кавказ и Черно море българи са описани като ОНОГХОНТОР-БЛГАР (преселници), ЧДАР-БОЛКАР, КУПИ-БУЛГАР и КУЧИ-БУЛГАР. Почти всички съвременни историци приемат, че КУПИ-БУЛГАР означава Кубански българи, а КУЧИ-БУЛГАР означава Днепърски българи. Петър Добрев допуска, че със ЧДАР-БОЛКАР са означени “външните” българи, защото думата ЧДАР – “външен” има много добра иранска етимология. Названието ОНОГХОНТОР обаче засега остава без ясна етимология, което кара много изследователи да опитват различни хипотези за неговия смисъл. При сравнение обаче с авестийската дума ангтара – вътре, названието ОНОГХОНТОР може да намери убедителна етимология. На основата на авестийския, ОНОГХОНТОР може да се представи като ОНОГХ + ОНТ + ОР, където ОНОГХ е морфема, носеща смисъла вътре, -ОНТ е суфикс за образуване на прилагателно име (виж примерите по-долу) и -ОР е суфикс със значение на славянското -СКИ. От тук ОНОГХОНТОР-БЛГАР значи буквално “вътрешни българи”. Най-вероятно, тези “вътрешни” българи са потомците на племето ОНОГУРИ, дошли от град Бакат и заселили се в Хипийските (известни още като Български или конски) планини на север от днешен Дагестан. Названието “вътрешни българи”, сигурно отразява факта, че те са съставлявали държавно-творческото централно ядро в ранната Кавказка държава на българите -Берсилия. Това са именно цивилизованите градостроители, населяващи най-важната централна област на Кавказка България – Берсилия. По-рано, П. Добрев също достигна до извода, че ОНОГХОНТОР значи “вътрешни” изхождайки обаче от твърде отдалечения шумерски термин “унукку”- средна част на шумерската държава. От морфемата ОНОГ(Х) може да се получи и думата ОНГЪЛ (вътрешност, център) чрез добавяне на суфикса ЪЛ (УЛ, ЕЛ, АЛ, ОЛ, ИЛ), известен от други български думи като РАДУЛ, ТАТУЛ, ЦАНКУЛ, ВИДУЛ, ЕСЕГЕЛ, ДАКТУЛ вероятно и САКАЛ (ИБ), ЯНЧУЛ, БЕРСИЛ. От същата морфема ОНОГ(Х) може би идва и старобългарската дума ОНОЖДАМ, чрез преход на Г в българославянското ЖД. Старобългарската дума НЕДРА я има във всички славянски езици, съседени на България. Руски етимолози се опитват да изведат тази дума от славянската дума ЯДРО, но признават, че това е неубедително и намират думата НЕДРА за “трудна дума” за етимологизиране [Фасмер М. Этимологический словарь русского языка. М. 1986]. В. Георгиев се опитва да изведе думата НЕДРА от гръцката дума νηδύς "стомах, черво", свързвайки ги с праформата *nе-еd- "това, което не се яде" [Георгиев "Балканско езикознание", I, София, 1959, стр. 75]. Българската дума НЕДРА може обаче да се изведе без проблеми от авестийската ангтара, която също има значение на “вътрешност”. От АНТАРА може да се изведе старобългарската дума ВНЪТРЕ (УНЪТРЕ) – вътре. Ако ОНОГХОНТОР-БЛГАР са действително търсените “вътрешни българи”, то ще се окаже, че всички посочени названия в “Ашхарацуйц” са всъщност географски обозначения на обособени групи българи (външни, вътрешни и живеещи около реките Днепър и Кубан). Очевидно, авторите на този документ са гледали на българите по това време вече като на хомогенен етнически масив, а не като на отделни племена. Изглежда, посочените четири века по-рано по тези места български племена берсил, есегел и бургар вече са се слели в един общ етнос. Не случайно, доведените от вътрешна България (Берсилия) Аспархови българи нямат племенно деление и са известни на унгарците само като НАНДОР, т.е., оногундури или вътрешни, централни българи. Потомците на тюркизираните българи от Волжска България, т.н. “казански татари” биват назовавани НОКОР (НОГОР) от мишарите, най-старото население по този край [Р. Г. Ахметьянов, Общая лексика духовной культуры народов Среднего Поволжья, М. 1981, стр. 131]. По мнението на този Р. Г. Ахметьянов, названието НОГОР е също остатък от старото наименование ОНОГУРИ.

Asan (асан)- камък. Второто име на последната хазарска столица Итил е САРАШЕН, което значи “Бяла крепост” [С. А. Плетнева. Хазары. Издание: «Наука», Москва, 1976]. Сар е прабългарска (и чувашка) дума означаваща “бял”, например Саркел – бяла кула, бяла крепост. Хазарският еквивалент на САР – бял е ШАР. От тук, думата АШЕН трябва да е хазарската дума за крепост, която почти съвпада с авестийската дума АСАН - камък. Вероятно, точният превод на САРАШЕН е “Бял камък, бяла каменна крепост”. Като следствие, често срещаното и засега необяснено българско (царско) име Асен вероятно означава КАМЕН.

Baremnô – нещо, което се носи, товар. Думата е производна от глагола bar – нося. Сравни със старобългарската дума БРЕМЕ – товар, нещо което се носи.

Baêshaza - лекарство, лекар, знахар, здраве.  Сравни с БАЯ, БАЯЧКА, БАЕНЕ. В прабългарския език е имало дума БАЛИЙ – лечител, като държавна длъжност.

Baxsh (бакш) – давам, дарявам, опрощавам. Сравни с българското БАКШИШ.

Carema (карема) – кожа, включително обработена кожа. Сравни с българската дума КОРЕМ. Дума подобна на КОРЕМ със същото значение обаче има и в много тюркски езици. Счита се, че тази дума, наред с още десетина подобни, потвърждават тюркския произход на прабългарите. Срещу тези десетина думи стоят поне хиляда, които потвърждават иранския корен на прабългарите.

Cathru, cathware - четири Cathru cashana е значело човек с четири очи – от тук идва изразът “отваряй си очите на четири”.

Dãn – подкрепа, да подкрепя. Сравни с древната и поетична българска дума ДАН. 

dvarа (двара) - двор и врата. Сравни със старобългарската и църковноославянска дума ДВЕРИ, която е преминала в руски език. Славянската дума е за това пнятие е врата.

drâjô – (дражо) – дължина, продължителност (преход р – л).

Everezika – да не върша нищо, да не работя, да бъда ленив, безсилен, бездеен, неспособен. Сравни с българската дума ОФЛЯНКВАМ СЕ, която има същото значение и вероятно същата етимология. (преход в-ф и р-л)

Fratauati (фратауати - скачам, сравни с ПРИПКАМ (преход на “ф” във “п”)

Fra– пред, напред – (преход ф-п)

Frêna – изобилие, препълненост, пълен (преход ф-п)

Fras, paras (фрас) – говоря, питам. На санскритски prasa, тохарски (а) praks, тохарски (б) preksa. От fras и praks идват българските думи ПЛЕЩЯ и ИЗПРАКСАН.

Fravarâne (fra-var) – предвиждам (преход ф-п)

Fravâkâi (fravâka) – предричам, предсказвам (преход ф-п)

gaosha – ухо. Сравни с диалекното УШО от Чирпанско

Gao, gava– говеда (крава, бик, вол). Крава, говедо на съвременния памирски език Калаша е gakh, на Нуристани е go, на Хинди-Урду е gae и на Пашто е ghwa. В близкото минало, до около 1970 година, когато у нас се ореше с волове, орачът навикваше воловете с думата ГЯ ! Например: Хайде гя ! – тръгвайте. Горе гя! – завийте наляво! Долу гя! – преместете се надясно! Краварите също подкарваха стадата от крави и говеда с думите ГЯ, ГЯ! По всичко изглежда, в тези изрази, думата ГЯ е реликва от прабългарския език и в нея може да се види авестийската дума gao - вол, крава, говедо. Формата ГЯ сигурно е множествено число, образувано по формулата поле-поля, къща-къщя, кола-коля и др. (виж по-долу).

Harshta – който изразходва. Сравни с ХАРЧА – изразходвам.

Haurva – цял, пълен, здрав, завършен. Производната авестийска дума haurvat означава завършеност, цялост, обединеност, изобилие, здраве. Тези две думи са изключително често използвани и плодотворни в авестийския език. Думата haurvat е близка фонетично до името на КУБРАТ, основателя или възстановителя на Стара Велика България. Съществуват документи, в които името на Кубрат е записано и като КОУРВАТ или КУРБАТ, с метатеза на съгласните “-рв-”. След доста спорове, в нашата историография се е утвърдила формата КУБРАТ, макар че първата форма изглежда много по-близо до истината. Защото думата haurvat и формата КОУРВАТ са много по-близки до имената ХОРИВ и ГОРОВАТО на легендарния герой от източно-славянската митология и до имената на аналогичните герои Курбат и Хореан от легендите на Волжските българи и арменците. Във всички тези имена последователността на съгласните “-рв-” е една и съща, както в думата haurvat. От тук може да се заключи, че поне до известен исторически момент, името на българския владетел е звучало като Курват или Курбат. Близко до тази форма е името Коурт, записано в Именника на българските владетели. Формата Курбат съдържа суфиксът -бат– който е доказана прабългарска дума (бат Баян) и основата Кур, която представлява доказано индоарийско име на владетеля Куру от Лунната династия в Северната Куру, държава образувана във ведическо време на територията на Бактрия. По тази причина, по-нататък в текста името на владетеля ще се изписва като Кубрат (Курбат). Авестийската дума haurvat е почти тъждествена с етнонима хорват (хървати), което е в съгласие с новите данни за иранския произход на древните хървати. Обаче, този владетел е известен с две имена, КОУРТ от Именника на българските владетели и КУБРАТ (КУРБАТ) от други документи. От тук може да се помисли, че името КУБРАТ (КУРБАТ) е всъщност прякор, прозвище, възникнал по-късно за да се характеризират делата и стратегията на този може би най-велик български владетел.

Все още многобройните тюркисти у нас и в чужбина предлагат тюрска етимология на името Курт изхождайки от тюркската дума курт - вълк. Няма обаче никакви данни, че в предосманско време думата курт - вълк е присъствала в българския език. По-сериозна и подкрепена с доказателства изглежда втората хипотеза, че Курт произлиза от широко застъпената в прабългарския и старобългарски език дума крачии (ковач) и запазена при сродните осетинци като Курт - ковач. От тук може да се предположи, че името Курт -Ковач е неговото рождено име. Младият Курт обаче, след като отхвърлил властта на тюрките, обединил всички българи и възстановил Стара Велика България. Поради това бил наречен Кубрат (Курбат) – Обединителят. Както видяхме по-горе, думата "крачии" стояща в основата на Курт означава и "гърча, гъна, огъвам". Ако вземем пред вид легендата на Кубрат (Курт) за лозовите пръчки, които поотделно се чупят лесно, но заедно не се огъват, виждаме, че тази легенда всъщност е вложена в смисъла на неговото име, защото от една страна Кубрат значи обединител, заздравител, а от друга, Курт е семантично близко до огъвам, извивам. 

Възможно е и синът на Кубрат - Аспарух също да е имал две имена, Аспарух и Еспор. При раждането си,  вероятно е наречен Аспарух (Конче), но когато извежда оногундурите-българи от хазарска власт и ги превежда от най-вътрешната част на Стара Велика България (Хипийските планини на Берсилия, днешен Дагестан) до Дунавската делта, той е наречен напълно заслужено Еспор (Орел). Трети пример идва отново да ни убеди, че прабългарите са давали прозвища на своите най-славни владетели. Кан Крум е известен със своето строго, но справедливо законодателство. В Киевска Русия след XII-ти век са издавани сборници със светско-църковни закони, наречени “Кормчая книга”, по които се е водело гражданското съдопроизводство в руските съдилища. Думата “кормчая” идва от старобългарската (според Петър Добрев прабългарска) дума кормчий, означаваща “човек, насочващ с кормило, кормуващ”. По-вероятно е обаче това значение на думата кормчий да е вторично, късно, а по-ранното и основно значение да е било “законник”. Защото “Кормчая книга”е сборник със закони, по които се съди, а не се избира пътя по който да се върви. От тук името Крум вероятно означава ЗАКОН, което е очевидно не име, а прозвище, много точно пасващо на този строг пазител на законността.

 Друг пример е предполагаемият брат на Кубрат (Курбат) и основател на град Киев, Самбат, който има още едно име Кий (Ковач, създател). Четвърти пример е Салан, чичото на Симеон и управител на Отвъддунавска България, чието име означава "солен" и може да е прякор във връзка със солниците на север от Дунав. Явно, това отдавна забелязано умение на българите да дават много точни прякори (виж Чудомир) идва от древността. Ако Кубрат (Курбат) (Обединителят), Еспор (Орелът), Крум (Законът) (и Кий -Ковачът) са действително прозвища, то явно народът, който ги е измислил е бил ирански, защото всички тези прякори са ирански. Наличието на две имена при ранните български владетели може да има нещо общо с традицията на персийските и мидийски владетели да получават второ име когато поемат властта.

Hvarenangh – хвален, славен (преход р - л)

Hû (hvar) – Слънце. Кратката форма на Слънце,