ХИПОТЕЗИ ЗА НАРОДНОСТНОТО ИМЕ НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ

ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

За семантиката на българския етноним са изказани множество хипотези, които са в тясна връзка с теориите за българския етнически произход. Опит за тяхната систематизация прави още в началото на века проф. Ив. Шишманов [Критически преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името "българин", Сборник народни умотворения, кн. XVI-XVII / 1900 г., с. 505-753]. В 1774 г. Тунман обявява българите за тюрко-татарско племе. Енгел (1797 г.) ги смята само за татари. Юрий Венелин (1829 г.) създава славянската хипотеза за произхода на древните българи. Френ (1830-1832 г.) решава, че те са етническа амалгама от фини, тюрки и славяни. Шафарик (1837 г.) пък смята, че те са урало-чудско племе. Същата година Цайс ги обявява за хуни, а Иловайски се връща към хипотезата на Ю. Венелин. След 60-те години на XIX-ти век историческата наука категорично установява, че древните българи са от неславянски произход. Хволсон ги обявява за угри. Куник търси в чувашкия език живи древнобългарски езикови остатъци. В. Томашек и Г. Немет, извеждайки българското народностно име от тюркската дума булгамак-смесвам, изказват теорията за смесения етнически характер на древните българи и за тяхното формиране между IV-V век в Прикавказието. По-нови издания, в които се дискутират теориите за българския етноним са тези на Голийски [Петър Голийски. В кн.: Зиези, от който са Българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология. ТАНГРА ТанНакРа ИК София. 2003, стр. 353-354], Рашев [Рашо Рашев, Прабългарите през V-VII век. Второ допълнено издание. Фабер. София. 2004], Степанов [Цветелин Степанов. Власт и авторитет в ранносредновековна България. Издателство Агато, 1999] и Тодоров-Бемберски [Христо Тодоров-Бемберски, Името българи – история и същност. Библиотека Елбекен. ИК Огледало. София. 2004]. Тези, както и някои по-нови теории са описани и обсъдени по-долу:

1) В съзнанието на българите е запазен смътен спомен за техния произход, който обаче никога не е отъждествяван с тюрките и хуните. Видният български възрожденец и събирач на народни умотворения от средата на XIX-ти век Цани Гинчев предава наученото от стари хора, че нашият народ е дошъл от Индия.Йордан Хаджиконстантинов Джинот твърди, че българите, наречени келтокимери или келтоскити, са дошли от някакъв древен град, “що бил у Персия и разсипан кой знае кога (град Балх ?)”. На основата на неизвестни документи, преди 150 години Георги Стойков Раковски е пише: “Ние сме арийци и доказателство за това е нашето народностно име Болгари”. И още “Българският народ излезе в древността до Черното море и до река Волга от великата Скандинавия (Памир ?), и зваха се тамо ГИМЕРИ и КИМЕРИ...”.

2) Съгласно една много разпространена етимология в миналото, името българи произлиза от названието на река Волга, от района на която те са дошли на Балканите. Подобно мнение е било изградено преди няколко века и е регистрирано в редица писмени източници, чужди и български. Предполагало се, че първоначално българите живеят в района на р. Волга и там създават много градове, между които Болгар, Биляр и др. В определен момент, част от волжските българи се отделят и се заселват в района на р. Дунав, където създават своя държава. В тази доста примитивна спрямо историческата истина теория се приема a priori, че волжските и отделилите се от тях дунавски българи са тюрки от самото си начало. Фактът, че при днешните дунавски българи практически няма и следи от първоначалния им тюркизъм се обяснява доста “убедително” с това, че те са били малобройни и лесно се ославянчили в новата за тях среда. Тази вече наивна легенда е все още доста популярна днес в Русия и особено в руските републики, наследници на бившата Волжско-Камска България. Науката обаче е доказала, че историческият път на българите е бил доста по-сложен и е преминал през етапа на Кубратова България. Натрупани са вече и много доказателства, че в “предкубратовия” етап съдбата на българите е тясно свързана с историята на сарматите и други ирански племена. С това тази теория е отхвърлена, но за нещастие мнението за “извечния” номадизъм и тюркизъм на древните българи се е запазило като догма за много историци, особено за тези в руските републики.

3) Съгласно друга, малко по-прецизна теория, прабългарите се появат на историческата сцена в предкубратовия период като част от нахлулите в Източна Европа хунски племена, които са от различен етнически произход. Всред тях преобладават южносибирските племена хуни, от които впоследствие се отделят тюрките. Съгласно тази теория, името българи се обяснява като произлизащо от алтайския глагол “булгамак”- смесвам, разбърквам. Оттук се извежда смисълът “смесен народ” на думата “булгàр” с който почти всички тюркски народи наричат българите [Петър Голийски. В кн.: Зиези, от който са Българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология. ТАНГРА ТанНакРа ИК. София. 2003; стр. 353-354; Рашо Рашев: Прабългарите и Българското ханство на Дунав. София. “Класика и Стил” ЕООД. 2001]. Следователно, ако древните българи са били тюрки те също щяха да се самонаричат “булгàр”. Обаче те се наричат българи или блъгари с “ъ” под ударение. Наличието на ударено “ъ” в българския етноним е фонетично явление съвършено чуждо за тюркските езици, които не могат да го обяснят. От друга страна, едва ли древните българи биха се самонарекли “смесен народ”. Всъщност, кой народ не е получен от смесването на два и повече етноса? Нима англичаните не са потомци на над 20 етноса, включващи първоначално народи от Средиземноморието и от Памир, в последствие келти, италийци, викинги, нормани, германски племена, още по-късно французи. Защо само българите ще се нарекат “смесен народ” след като огромен брой други народи са във висша степен “смесени”, но никой от тях не го отразява в своя етноним?

Теорията за хуно-сибирския произход на прабългарите има два варианта в официалната българска историография. Според единия вариант, прабългарите като чисти хуни дошли заедно с известните “герои” Баламбер, Руа, Мундзук, Блед и Атила направо от долината на река Иртиш, Южен Сибир. Тази езотерична теория влиза в противоречие с по-нови факти, съгласно които хуните на Атила са заварили прабългарите, отседнали в степта северно от Кавказ и Черно море поне три века преди тях. Другата версия се съобразява с това грубо противоречие и приема, че прабългарите живеели в днешен Източен Казахстан и когато хуните минали през техните земи, те се изтеглили на изток към Черно море. Това добре, но лошото е, че по времето когато хуните са минали през днешен Казахстан, там вече над две хилядолетия са живели ирански племена от вида саки. И вторият вариант увисва във въздуха, но това не пречи да се изучава в учебниците по история на България [История на България, том 2, 1981, Издание на БАН, стр. 60]. И за двете теории не се представят никакви доказателства, нито археологически, нито писмени документи, нито топоними, нито езикови следи, нито даже легенди.

Засега тази теория има най-много привърженици главно поради това, че тя беше най-дълго време изучавана в училище и все още се среща в голям брой енциклопедии и печатни издания. Предлаганата обаче в рамките на “хунската” теория етимология на етнонима българи = смесен народ не е убедителна и вече не се възприема даже от най-яростните и привърженици. Новите исторически данни и документи детайлизират още повече началните моменти от предкубратовата история на българите и ги отдалечават по време и място от хунските племена. Става ясно, че първите български племена се появяват в Европа като носители на сарматска и иранска култура много по-рано от хуните.

За историците от по-старите поколения е бил твърде убедителен фактът, че прабългарите се появяват на историческата сцена (разбирай в погледа на Византия) едновременно с хуните през злощастната 371 год. През тази година хуните приближават Кавказ и разгромяват племената от аланския съюз, а по-късно и по-западните готски племена. Съдбата на българите, живеещи на територията на днешен Дагестан е неясна, но по всичко изглежда, хунската буря не ги е засегнала сериозно. Част от народностите, въвлечени от хуните в тези събития: алани, славяни, готи, гепиди и др. са били известни от по-рано на византийските и западноевропейските хронисти като племена различни от хуните.

Древноруските летописци отбелязват, че българите са произлезли от скитите, "рекше от козар" [Полное собрание русских летописей. М., 1962. Том. 1. Стр. 11.]. Съгласно древната арменска география Ашхарацуйц, основана на данни от Клавдий Птолемей (II-ри век) и Мар Абас Катина (не по-късно от III-ти век), по времето на арменския владетел Аршак прабългарите са населявали земи близо до Кавказ. След размирици в планината, част от българите, водени от Вананд (Вунд) се преселват в плодородни земи на юг в Армения. Тук очевидно се има пред вид времето на арменския владетел Аршак I (128 – 115 г. пр. н.е.). За привържениците на теорията за хунския етнически произход на прабългарите това е крайно неприемливо и те твърдят, че това събитие е станало по времето на следващия арменски владетел с това име, Аршак II (364 – 382 г. от н. е.). Обаче, самият Мар-Абас-Катина е живял не по-късно от III-ти век и никак не е ясно как ще да е знаел какво ще се случи 100 години след смъртта му.

Наскоро П. Добрев публикува многобройни новооткрити факти, че българите на Вананд са били значим и активен фактор във важни събития от арменската история с религиозен и военен характер далеч преди времето на Аршак II [П. Добрев. Древните българи през погледа на арменските историци и географи. В книгата: Българи и арменци – заедно през вековете. София. 2001]. Многобройни и значими факти за присъствието на българите в Армения още през I в. преди н.е. привежда и Атанас Стаматов [Атанас Стаматов. Tempora incognita на ранната българска история. Автор: Издателство: МГУ "Св. Иван Рилски"]. Днес, арменски и руски историци приемат, че преселението на българите на Вананд е става по времето на Аршак I, т.е., около 490 години преди хуните да приближат района на Кавказ. По това време, най-близките хунски племена, говорещи на непознат на науката (предтюркски ?) език са се намирали на около 2000 км на север и изток от Кавказ. В същото време, пространството на север от Кавказ е било претъпкано от ираноезични племена: скити, сармати, алани, саки.

Друг важен проблем с тази теория е въображаемият “тюркски” език на прабългарите. Като много тежък довод в полза на възможното тюркоезичие на прабългарите се приема фактът, че наследниците на волжските българи в момента говорят на тюркски език. По-голяма част от изследователите обаче приемат, че българите-мюсюлмани на Волга са загубили окончателно своя език и са приели огузо-кипчагския език едва към края на XIII век с нахлуването на татаро-монголите. Няма нито един изворов материал, който да сочи точно какъв е бил литературният език във Волжска България в домонголско време, но в много документи се твърди, че той не е бил тюркски.

Ако прабългарите са действително първото алтайско (по-точно южносибирско) население от хунски произход пристигнало в Европа, те биха говорили на език еднакъв или близък до този на Атиловите хуни. Обаче езикът на Атиловите хуни и на хуните въобще днес е практически неизвестен, тъй като са останали само 20-тина думи от него. Езикът на тюрките излиза на историческата сцена три века след това, на място отдалечено на 5000 км на Изток. Как тогава един почти неизвестен език (езикът на прабългарите) с лекота се причислява към езика на друг народ, още по-малко известен (хуните) и се обявява за тюркски език?

Съществува едно огромно неудобство на т.н. тюркска теория за произхода на прабългарите, което често се премълчава. Това е фактът, че в съвременния унгарски език има около 300 думи от древнотюркски произход, а в съвременния български език думите от предполагаемо древнотюркски произход са само няколко (бъбрек, шейна, тояга, корем, бисер, чертог, имената Курт, Омортаг). С твърде силно “затягане на гайките” към тези думи се причисляват още десетина военни термина от епохата на канска България, които всъщност са били тогавашни “международни термини” с широко приложение от Индия до Месопотамия. Спори се дали няколкото религиозни (колобър, капище) и административни (хан-кан, таркан, боил, багатур) термини са с тюркски или ирански произход. На някои от тези думи сега се открива иранска етимология (бисер, чертог, тояга, таркан, багатур). Най-новите данни говорят, че това са стари термини и думи съществували в иранска среда и заимствани след десетина века от тюрките. Но даже и всички тези спорни думи да са тюркски, общият им брой едва ли ще надхвърли 30. В такъв случай, как е възможно управляващите тюрки в България да са били толкова славянофилски настроени, че да забравят напълно езика си, а в Унгария при пълна липса на тюркски субстрат да има толкова следи от този език? Този проблем никой досега не го е разрешил, но едва ли е нужно някой да си прави труда, защото всъщност такъв проблем не съществува, просто прабългарите не са говорили на тюркски език.

4) Съществува и теория, според която името българи произлиза от две тюркски думи “булг” и “ури” и означава “смесени угри”. Тук се предполага, че древните българи са били угро-фински (уралски) народ от типа на унгарците, което отдавна е отхвърлено.

5) Друга теория учи, че името българи произлиза от угро-финските думи “бул”-пет и “угри” и означава буквално петима угри (има се пред вид синовете на Кубрат). И тук важи по-горната констатация, че българите не са били угри, още по-малко само пет. Следваща теория свързва етнонима на българите с този на башкирите (башкир-булгар = пет узи), друга с този на уйгурите (булгар = пет хуни !). От този род “математични” теории са и разшифровката на наименованията на най-важните племена, образували древнобългарския етнос. Така, оногури означавало 10 (он на тюркски) угри (рода), името кутригури (деформирано като кутургури, после на утургури, за да се стигне до отузгури) се превежда като 30 (отуз на тюркски) гури (рода) и т.н. Наименованието сарагури пък се превежда като “жълто-бели” (саръ + ак на тюркски) гури (рода). Това са езикови фокуси, чиято публика все повече намалява. По подобен начин, думата Сар (бял) от названието Саркел (Бяла крепост) се транскрибира с тюркските Саръ + ак =Жълто+бяло=бяло (?!).

6) Съгласно една по-нова, доста цитирана напоследък теория, името българи произлиза от монголското название “булган” на едно дребно животинче-гризач (самур, по български - бялка). В тази теория има и второ предположение, а именно причината да се издигне самурът на такъв висок постамент е това, че това животинче е тотем на българите. Тази хипотеза би била възможна, ако древните българи бяха монголски номади. Обаче, древните българи са били 95% европеиди, при това необикновено високи спрямо своите съвременници. Освен това, не е известно древните българи да са имали изобщо тотем, камо ли тотем гризач. В съвременната и древна митология на българите няма и следа от някаква легенда за тотемен произход, с изключение на известно по-особено отношение към елена. Не е така обаче при всички съвременни тюркски народи, които прекрасно знаят древнотюркската легенда за произхода на своите общи предци от вълчица, “омъжила” се за единствения останал жив хун от ордата, нахлула в Европа. Съгласно други тотемни теории, от китайската форма на българското име “пу-ку” се извежда формулата българин = потомък на бика, а предполагаемата тюркска етимология дава друга формула – българин = потомък на вълка.

От друга страна, стопанската история на древните българи е доказала, че за разлика от хуните, техните “предполагаеми братовчеди” – българите, са имали много добре развита производствена дейност. Поради това, на името на българите са били наречени много стоки, изделия и предмети: обработена кожа юфт, вид кожени ботуши, сорт пшеница, златарски изделия, музикален инструмент, зеленчуци и храни. Например, в района на Памир до скоро са се търсили много т.н. “български ботуши”, в поемата “Шах Наме” на Фирдоуси (персийският Паисий) се споменава за “българско агне”, без което никоя трапеза не може да бъде вкусна. В много ресторанти в Иран все още се предлага ястието “българско шишче”, приготвяно по същия начин, както и у нас. В Русия е известен т.н. “болгарский перец”, в Афганистан е популярен т.н. “български вятър”, който духа няколко дни в годината над Кабул и се вярва, че той носи здраве. Известен е и струнният инструмент “булгария”, за който се пише, че бил прототип на гръцката тамбура бузуки. В такъв случай, защо българския етноним да не означава и добре обработена кожа, пшеница, златарски изделия и тамбура. Въпреки всички аргументи против, хипотезата за тотемния произход от самура все още стои в началото на много учебници по история.

7) Името българи се свързва с древнонемския глагол balgen – сражавам се. От тук идва и думата “balger” – размирник. По-вероятно да е обратното, древните българи да са предали името си на една дейност, която са вършели доста добре.

8) Името българи може да произлиза от аланската дума “бългаерон” – хора, живеещи в покрайнините на планина, загорци. Тъй като аланите и българите са били сродни народи, живеещи почти винаги редом един до друг, тази хипотеза е твърде вероятна. Думата “бългаерон”- планинци, загорци, сигурно отразява част от семантиката на етнонима българи, но сигурно не цялата и вероятно не най-важната. Името “Загора” се появява като официално име на Дунавска България между XI-ти и XIV-ти век. Ето какво пише в грамотата на цар Иван Александър (1331-1371), която той дава на Венецианската република: “…..Клетва и договор на Александър – цар на Загора или България с Венецианската сеньория от 1346 г”. В друга подобна грамота четем: “….императора на Загора, Александър…”. В действителност, ядрото на българския народ винаги е живяло в подножието на планина и не може да бъде планинско.

9) Името българи може да произлиза от източноиранския топоним, име на древния град Балх - столица на едноименната държава около него. На езика на индо-ариите, санскрит, името на града и държавата звучат Бахлика, но на по-късния пракрит то се променя на Балхара. За сравнение, държавата на саките се е наричала Сакика на санскрит и Сакара на пракрит. Като име Балхара е известно и в арабски източници, а също Балхара е известна царска династия в Северна Индия и доста разпространено фамилно име в днешна Индия. От дълго време тази хипотеза упорито се поддържа от П. Добрев и се споделя и от множество млади изследователи (Цв. Степанов, П. Голийски). Напоследък тази представа за произхода на първобългарите беше подкрепена и от утвърдени български историци (Александър Фол, Георги Бакалов, Георги Марков, Божидар Димитров, Пламен Павлов и др.) [Димитров Б. 12 мита в българската история. Фондация Ком. София. 2005; Българите. Атлас. Под ред. На Ал. Фол. София. 2001]. От западноевропейските историци, Altheim поддържа теорията за идването на прабългарите от Северо-Източен Иран [Altheim F., Geschichte der Hunnen. В., 1959-1962, Bd. 1. S. 85]. Покойният вече известен тюрколог Емелян Притсак, който в началото поддържаше идеята за тюркският произход на прабългарите, е заявил напоследък при едно свое изказване в аулата на Софийския университет, че “прабългарите не могат да бъдат тюрки”.

Съгласно тази теория, семантиката на етнонима “българи” се извежда от памирската дума “бала” - висок, велик, главен. Не само фонетичното сходство на топонима Балх и името на държавата Бахлика - Балхара с българския етноним обясняват тази хипотеза. Археологическите открития показват, че древните българи, живяли в днешна североизточна България са били в голямото си мнозинство сармати [Р. Рашев. За произхода на прабългарите. В: Studia protobulgarica.Сб. В чест на Б. Бешевлиев. В. Търново, 1993, стр. 23-24]. Преди преселването си в района на Кавказ, сарматите обаче са живеели в района на Средна Азия, около и северно от град Балх, а също и в държавите Согдиана и Мидия. Езиковите данни, а също и данните от различни хроники и документи подкрепят тезата за това, че древните прабългарски племена са мигрирали от района на Древна Скития (междуречието на Сърдаря и Амударя), Бактрия и Таримската котловина. Тези източноирански племена са имали хилядолетна държава, внушителни градове и висока култура и са контактували дълго време