ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ
Иван Танев Иванов
Етнонимите
на персите и
на мидийците,
народи
сродни на
българите,
произлизат
от названия
на местности -
ПАРСУА и
МАДА, които
означават
просто МЯСТО.
Обаче,
исторически
в тези
етноними е
влажено
определено
съдържание:
персиец =
широкогръд
юнак и мидиец
= човек,
опиянен в боя. Друг подобен
пример е названието на
населението в
северната
съседка на Балхара
(Бактрия),
Согд или Согдиана, чието име
е произлязло от иранското
прилагателно sugda
(чист, освещен).
Ако
етнонимът “българин” се
превежда буквално като “висок,
бял човек”, какъв е бил
вложеният
исторически смисъл в тази
дума? Като
знаем вече семантиката на етнонима на
сродните на
българите народи – перси и
мидийци и
согди, и тук можем да се
очакваме определено
религиозно и нравствено-космогонично
съдържание.
Досега,
всички
хипотези за
българския
етноним са
изяснявали
само неговия
буквален
превод (етимология),
но не и
вложеното
историческото
съдържание -
неговата
семантика. Семантиката
на етнонима “българин –
висок, бял човек” може да се
потърси в много
исторически обстоятелства,
описващи космологичните и
религиозни представи на
народите от Средна Азия
през този период, част от
които са изложени по-долу.
1)
Както видяхме, за района на
Средна Азия и Каспийско
море, в периода
V-ти
век пр.н.е. – X
–ти век. е съществувала
постоянна традиция при
много племена и народи да се
назовават “бели”. Други
племена обаче са били
наричани “черни”. Така,
етнонимите на много народи
от Памирския регион (тохари,
аорси, кушани, ефталити,
алани, хазари, българи) са
означавали едно и също нещо -
“бели хора”. Тази традиция са
усвоили и продължили даже
дошлите по-късно в този
район тюркски племена.
Създаденият в V-ти
век Тюркски хаганат бързо
се разпада на източна част,
управлявана от “белите
тюрки” и западна част,
включваща “черните тюрки”.
При смесването на “белите
тюрки” с местните ирански
племена аси (аорси) се
създава тюркския етнос огузи.
Етнонимът “огузи”
обикновено се превежда
като “ок узи”, или “бели аси”.
Хазарите също се
подразделяли на “черни
хазари”, живеещи на изток от
Волга и “бели хазари” на
запад от Волга, в областта
Берсилия. Белите хазари са
имали градове и цветущо
земеделие. Извесни са
термините “Черна Русия” и “Бяла
Русия”. Вътрешните българи
на Бат Баян понякога са
наричани “черни българи”, а
Волжските българи – “бели
българи”. Известни са даже “бели
монголи” и “черни монголи”.
Какъв е смисълът на такова
разделяне ?
При
някои народи, посоките
изток и юг са наричани бели, а
запад - черна. В случая се има
пред ефектите от изгрева и
залеза на Слънцето. От тук
много изследователи вярват,
че употребата на
качеството “бял” е синоним
на източен, съответно чер -
западен. Това съвпада само в
случая с тюрките, при които “белите
тюрки” са на изток, а “черните
тюрки” - на запад. Най-общо
обаче, традицията да се
употребява “черно-бяла”
терминология за описание
на явления и събития има
много по-фундаментални
корени и няма нищо
общо с посоките на света,
нито с расовите особености
на племената.
Например, волжските
българи, които живеели на
север, наричали себе си “бели”
а своите южни събратя от
Хазария - “черни” българи.
Източната част на Русия е
известна през татаро-монголско
време като “Черна Русия”, в
противовес на “бялата”,
свободна западна част. Също
и при хазарите, източната
част е “черна”, а западната – “бяла”.
Всъщност, тази не добре
изследвана “черно-бяла”
терминология може да се
обясни с праисторическите
особености на културата,
религията и космологичните
представи на народите от
Западна и Средна Азия и
Китай.
2)
Малко известно е, че
китайците от времето на
империята Сун разделяли
цялото некитайско
население на
централноазиатските степи
на три категории - бели, черни
и диви на основата на стопанско-културни,
а не на етнически критерии [Гумилев
Л. Н. От Руси к России. М.:
Экопрос, 1994 С. 90 – 167; Султан
Акимбеков. Конец татар.
Континент. №15 (77), 24 июля - 20 августа
2002 г. Алматы]. Те наричали “бели”
онези племена, които се
занимавали със земеделие и
са изпитали влиянието на
китайската култура. “Черните”
племена били животновъди-чергари,
а “дивите” се прехранвали с
лов и риболов. Например, “бели”
татари са били хората от
племето онгути, което
живеело до самата Велика
Китайска стена и се
подчинявали на китайския
император. Те охранявали
границата на империята и
получавали за това
заплащане. Затова техните
жени носели копринени
дрехи, в кухнята ползвали
порцеланови съдове. “Черните”
татари живеели в откритата
степ пò на север, подчинявали
се на своите ханове (племенни
вождове). Отглеждали
животни, хранели се с месо и
мляко и носели дрехи от кожи.
“Дивите” татари живеели още
пò на север, подчинявали се
само на родовите си
старейшини и се
прехранвали само с лов и
риболов.
В
границите на посочения
район и епоха, тази
тристепенна градация на
отделните племена и народи
според тяхното
цивилизационно равнище,
стопанска култура и
обществена организираност
е била съвършенно правилна
и вероятно много важна и
полезна. Само с една дума е
било възможно да се
характеризира дадено племе
или народ към коя
цивилизационна група
принадлежи – към уседналите
народи имащи градове и
държави (бели), към скитащите
номади имащи примитивно
стопанство (черни) или към
пълните номади-събиратели (диви).
Очевидно, народите от
района на Памир, откъдето
идват прабългарите, са били
от групата на “белите”
народи, тъй като вече са
имали държава и градове в
продължение на десетина
века. С идването си в днешна
Европа българите създават
няколко държави, строят
градове и веднага се заемат
със земеделие т.е., те
непрекъснато се проявяват
като “бели” хора. Затова
в една литовска хроника се
казва: “Литовецът тур е,
българинът вол е, а хунав (хунът)
е заек”. За много съвременни
историци смисълът на тези
характеристики не е ясен.
Най-вероятно, в това
изречение е вложена същата
тази триспепенна градация:
литовецът се занимава с лов
на турове, българинът се
занимава със земеделие, а
хуните са чергари и се
местят от място на място
като зайци.
3)
Религиозно-космологичните
представи на древните
иранци за устройството на
света се отличавали с
дуалистичен, двуполярен “черно-бял”
характер. Това мирозрение
се съхранило най-добре при
източноиранците, които не
са възприели в пълна степен
реформата на Заратуштра.
Според тази представа
светът е разделен на две
части, добра (бяла) и лоша (черна).
Добрият мъдър бог Ахура
Мазда (Ормазд, Слънцето),
разпръсква светлина заедно
с другите богове, месеца и
петте планети над горния
или “белия” свят, в който
живеят хората. Във долния
или “черния” свят има само
мрак и там живее злобният
бог Ахриман, източник на
всички злини на
човечеството.
В
този смисъл определението “бял”
е морално-философска
категория, в която е вложено
положително съдържание, а в
категорията ‘чер’ -
отрицателен смисъл. Според
нас, с това може да се обясни
традицията на древните
българи да назовават
началните притоци на
своите реки с имена “бяла” и “черна”.
Известно е, че хидронимите
са най-устойчивите
исторически реликви от
културата на етноса. Такива
хидроними има много в
България: Бели и Черни Искър,
Бели и Черни Вит, Бели и Черни
Осъм, Бели и Черни Лом, Бели и
Черни Тимок, Бяла и Черна
Места. В Македония това са
Бели и Църни Дрин. В
Башкортостан е много
популярна легендата за
характера на “двете сестри”,
реките Ак идил и Кара идил,
родени от бога Урал, в която е
вложен точно този смисъл: Ак
идил (Бяла Волга) е спокойна,
широкотечаща през
равнината, даряваща живот и
радост, докато Кара идил (Черна
Волга) е злобна, агресивна и
бурно течаща през скалите
на планината. В този смисъл, “бял
Дунав” ще означава и “широк,
добър, спокоен Дунав”.
Горните
примери показват, че
оригиналната традиция да
се назовават притоците на
реките с името “бяла” (спокойна,
удобна, добра) и “черна” (бурна,
опасна, лоша) е характерна
особеност на прабългарите,
а не на славяните. Тя не е
характерна за страните
населени само със славяни.
Според мене тази традиция
прабългарите са донесли от
Средна Азия, тяхната древна
родина. В този район има две
големи, успоредно течащи
реки – Сърдаря и Амударя, в
чийто названия стои
древната иранска дума за
река - “дар”. Морфемата
Сър- може да дойде от индо-арийското
сурья – светъл, бял, блестящ. В
древността Амударя е
носила името Оксус, което
идва от авестийската дума
axsaena
– тъмен, черен [Георгиев
Владимир. Траките и техният
език. Издателство на БАН.
София. 1977]. В такъв случай
названията Сърдаря-Амударя
(Оксус) ще означават Бяла
река – Черна река.
Според
мене, много е вероятно, тази
древноиранска антитеза да
е вложена и в
наименованията Черно море (бурно,
опасно, лошо море) и Бяло (Егейско)
море (спокойно, удобно, добро
море). Съгласно В. Георгиев [Георгиев
Владимир. Траките и техният
език. Издателство на БАН.
София. 1977, стр. 201], древното
название на Черно море (Axeinoz
pontoz
- черно море) е може би от
дакийски или ирански
произход. Като се има пред
вид, че axeinoz
е много близка до
авестийската дума axsaena
– тъмен, черен, по-вероятен е
втория, ирански произход.
Наличието
на толкова много хидроними
от “черно-бял”, ирански тип в
българското етническо
землище показва, че
българите не са били
малобройно, нискокултурно
племе. Те следователно са
имали селища по цялото
землище, особено в
подножието на големите
планини Стара планина, Рила,
Пирин и Шар планина, където
се срещат хидроними от
такъв тип. Самите названия
на тези планини – Балкан (Стара
планина), Шар (багрило, шарка),
Пирин (всъщност Перин, по
личното име на
прабългарски велможа) са
прабългарски. И още,
примерът с този вид
хидроними показва, че
прабългарите са имали
възможност да оставят
следи от своята митология и
религия по своето землище. Отсъствието
на следи от т.н. “главен” бог
Тангра показва, че този
персонаж съществува едва
отскоро и то само в
представите на някои
съвременници.
Този
дуалистичен мироглед на
древните българи-иранци,
изразен образно с
терминологията тъмно,
черно – светло, бяло, вероятно
обяснява и наличието по
времето на Българското
канство както на градове
наречени Бялград, така и на
градове с името Чернград. На
Фиг. 7 са показани два такива
града, при това разположени
доста близо до съответния
Бялград. В единия случай
става дума за град Чернград,
разположен на север от
днешната столица на Сърбия.
В другия случай става дума
за двойката градове
Белгород-Чернград,
разположени един до друг в
делтата на река Днестър. В
района на град Карнобат,
Бургаска област днес има
село, наречено Черноград. В
този район е имало укрепена
линия на прабългарите, от
което идва типичния
прабългарски топоним
Карнобат (сравни с имената
на Кубрат - Курбат и
предполагаемия му брат
Самбат).
Едва
ли градовете с имена
Бялград са наречени така
защото са изградени от бели
камъни, както обикновено се
обяснява. Според
официалната сръбска
история, столицата на
Сърбия носи сръбското име
Београд, защото е била
изградена от бели камъни. Да
оставим настрана факта, че
градът носи българското
име Белград (Nandor
feher
var,
Alba
bulgarica)
от 878 г., а по това време сърбите
все още живеят в областта
Рашка, съвпадаща с днешна
Черна гора. По тази логика,
градовете с имена Чернград
трябва да са били изградени
от черни камъни. Това не
отговаря на истината,
защото както градовете с
тези имена, така и градовете
с всякакви други имена са
били изграждани с камъни
имащи навсякъде почти един
и същ цвят - преобладаващо
бял. Даже крепостта Саркел (Бяла
крепост) е изградена от
печени тухли с червен цвят.
Най-вероятно,
антагонистичните названия
Бялград-Черград отразяват
етническия състав на
населението и неговия
социален и културен статус,
както и отношението към
него на господстващия в
държавата български етнос.
В съвременния и в древния
руски език съществуват
понятията “чернь и знать” с
които се обозначават двете
части на древните общества,
простолюдието и
благородниците. Подобно
делене и терминология е
имало и в ханствата от
XV
– XVI
век, образували се в
Поволжието след
разпадането на Златната
орда. Това са държави-наследници
на Волжска България.
Съгласно историческия епос
на волжските булгари от
този период “Чора-батир” [Д. М.
Исхаков], вътре в тези
ханства съществувала
етносъсловна
стратификация при което
простолюдието е наричано “кара
халък” – черен народ, а
благородниците – “ак сояк”-
бяла кост. Водени от тази
логика, названието Бялград
може да означава град,
населен от хора, близки или
еднакви с
държавнотворческия
български елемент и
управляващия двор (знат,
благородници), докато
Чернград – от хора, които в
някакво отношение са чужди
на преобладаващата част от
българския етнос.
От
гледна точка на
статистиката, може да се
очаква че във всички
държави, особено по-многолюдните,
ще има топоними от вида
Бялград. Действително, в
някои държави има такива
градове но те са много малко
на брой в сравнение със
случаите по старите
български земи. Например, в
немско говорящите страни (Германия,
Австрия, Швейцария, общо над 100
млн. души) има само един град,
наречен Weissburg
(Бялград), което може да е
чиста случайност. Явно е, че
концентрацията на такива
градове в старите
български земи,
включително в земите на
Стара Велика България е
изключително висока. Този
факт, наред с приведените по-горе
съображения са
доказателство, че името
Бялград е носител на по-особена
за българите идея и символ, а
това е техния етноним.
4) Древната източно-иранската космологична философия, изразена с категориите ‘бял/чер – добър/лош’ не свършва географски само до Памир и Тарим, но тя продължава и по на изток сред древните китайци под формата на известната космологична доктрина Ин-Ян. Първоначално древните китайци наричали с термина ‘ян – светъл, бял’ южния, светъл и топъл склон на хълмовете по които живеели, а северния тъмен и студен склон наричали ‘ин’- тъмен, чер. Постепенно, думите ин (чер) и ян (бял) са се превърнали в термини за обозначаване на много по-общи философски категории, ян – бяло, ин – черно, ян – ден, ин – нощ. Например, посоките юг и изток се свързват със светлината и откритостта и се смятат за “положителни, слънчеви” и “предни”(за сгради). Обозначават се с термина ян (yang). Противоположните посоки запад и север са “отрицателни, лунни” и “задни” (за сгради) и се обозначават с термина ин (yin). На по-късен етап ин-ян вече са олицетворявали две абсолютно противоположни явления и свойства, ян – добро, ин – зло, ян – живот, ин – смърт, ян – мъжко начало, ин – женско начало, ян – яснота, знание, мъдрост, ин – неяснота, незнание. В по-късен етап е било осъзнато, че независимо от своята противонасоченост, тези качества и явления не могат да съществуват без своята противоположност и непрекъснато се пораждат едно от друго. Това постоянно взаимодействие на двете противополжни вселенски сили ин–ян се явява основополагащо начало на всичко съществуващо. Обаче същността на тяхното взаимодействие е в тяхната хармония. Когато една от тези сили преобладава, другата бива унищожена, но заедно с това изчезва и победилата сила. Затова, когато тези сили и енергии са в равновесие, всичко върви нормално. Ако една от двете противоположности трябва да се усили, това трябва да се прави много акуратно, иначе всичко ще се разруши. Най-разпространения символ на равновесието ‘ин-ян’ е кръг, разделен с вълниста линия на две равни части, бяла и черна. Получават се две капки (бяла и черна), в центъра на по-голямата част от които се намира по една точка с противоположен цвят (Фиг. 8).
Фиг. 8. Кръгът “тай-чи”
- колело на живота, източен
символ на космологичната
философия Ин-Ян.
Очевидно
е, че между космогоничните
представи на древните
иранци за съществуването
на два свята (бял и чер, добър и
лош) и философията Ин-Ян на
древните китайци има
близко подобие. То се
изразява даже в
използването на еднаква
терминология и образност,
основаваща се на
качествата ‘бял, светъл’ и ’чер,
тъмен’. Това може да се обясни
с взаимното проникване на
културите на двете
цивилизации, живяли в
продължение на хилядолетия
една до друга. Съществуват
периоди, когато народите на
двете цивилизации са били
физически тясно смесени в
приграничните области. В
древността, иранските
племена на динлините са
живеели далеч на изток, в
сърцевината на днешната
китайска държава. В периода
VI
– II-ри
в.пр.н.е., динлините са
завладели земите, населени
с предците на по-сетнешните
монголи, хуни и тюрки, а също и
китайци. В други времена,
отделни китайски
императори са побеждавали
и владеели части от
динлините и тохарите в
Таримската котловина. Но
даже и в мирни времена,
търговския “път на
коприната” винаги е
съществувал и е пренасял
освен стоки, също и идеи,
понятия и космогонични
представи между китайци и
източните иранци и тохари.
Пример
за такъв пренос на цяла
религиозна система е
усвояването на будизма от
китайците в началото на
новата ера. Будизмът
възниква в Северна Индия и
след няколко века се
възприема в съседен
Тохаристан (Бактрия –
Балхара). По това време
тохарите владеят областта
с център град Балх и
разширяват владенията си
над значителни територии
на Северна Индия. Това
улеснява възприемането на
новата религия от
завоевателите тохари. По-късно,
тохарите от Балхарски
Тохаристан предават
будистката религия на
тохарите, останали в
Таримската котловина, а те
от своя страна я
разпространяват в съседен
Китай. Предаването на тази
религия от таримските
тохари на китайците е
станало не чрез военно
завоюване и насилие, а по
пътя на мисионерството и
търговията. Това говори за
съществуването на известно
културно превъзходство на
тохарите над китайците по
това време.
Трудно
е да се каже, дали тази
двуполярна философия, Ин-Ян /
бял-чер, възниква първо сред
най-източните европеиди,
тохарите и
изтоточноиранците или сред
китайците. По-важното е, че
сред едните и сред другите
са господствали близки
космогонични представи,
изразявани с почти едни и
същи понятия и термини. И при
едните и при другите светът
е двуполярен, вселенските
сили и явления са
противоположни и
контрастни. Единият полюс
се характеризира с
качеството ‘светлина, бяло,
добро, знание’, другия с ‘тъмнина,
черно, опасност, незнание’.
Съгласно
основните религии на
стария свят, божествения
свят е двуполярен. При
иранците това се изразява с
противоположните богове
Ормузд и Ахриман, при юдеите
с Яхве и Сатаната. Даже при
древните гърци, между Зевс и
другите млади богове от
една страна, и баща му Кронос
и титаните от друга, избухва
война. Войната е спечелена
от младите богове, след
което старите богове биват
изхвърлени в Тартара. Тези
религии за пръв път са
провъзгласили принципите
на общественото поведение
на хората, т.е., те са станали
пръв “морален кодекс” на
човечеството. В
съответствие с този
морален кодекс,
прабългарите и другите
сродни ирански народи са
запазили за себе си етноним,
близък по смисъл на този
вложен в моралната
категория ‘добър,
благороден, знаещ’, изразена
с тогавашния термин “бял,
блестящ”.
Противопоставянето светло (бяло) – тъмно (черно) е характерно и за славянската митология. В митологията на източните славяни са съществували боговете Белобог и Чернобог. Белобог (Световид) е бил идентифициран със Слънцето и е бил носител на светлината, деня и живота. Той е пазител и подател на късмета и щастието. Неговите символи са – дясната страна и белия сокол, носещ в клюна си жив клас. Чернобог е създател на тъмнината и нощта. Двата бога участв