Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ
Автор:
Проф.
Атанас
Стаматов
В
ТЪРСЕНЕ НА ПРАРОДИНАТА
Има
две преки указания, с които
може да започне търсенето.
Те са широко известни и
често използвани в
историческата наука. "Равенският
аноним", заедно със
съобщението, че "между
Тракия или Македония и
Долна Мизия" живеят българи
добавя - "които са дошли от
споменатата по-горе Голяма
Скития". Обикновено се
допуска, че за основа на "Равенския
аноним" е послужила карта
от V-VI в. близка до
Певтингеровата. М. Сирийски
конкретизира - мястото от
което идват българите е "вътрешна
Скития", планината Имеон.
Третият извор, който вече
точно сочи прародината на
древните българи е
арменската география в
раздела си за Средна Азия. От
новия списък на
географията научаваме, че в
планината Имеон, "пространството
между Туркестан и Арийците",
живеят 15 народа "богати,
занаятчийски, търговски".
От тези народи по име се
споменават масагетите, "народът
Бхух", хорезмийци и тохари [Патканов
К., Изъ новаго списка..., с. 32]. Ако
по възстановената от акад. С.
Еремян карта на Средна Азия
се приеме идентификацията
на П. Добрев, че под "народът
Бхух" (Булх) са означени
древните българи [Виж прил.№5],
отговорът може да се счита
за намерен. Изводите, които
следват са, че преди похода
си на запад към Европа
българите заедно с
масагетите са населявали
ъгъла на планината Имеон с
формата на арменската
буква "люн", което ще рече
долините между Памир и
Хиндукуш и планинските
райони на Средноазиатското
Междуречие. Тези райони
традиционно са се числили в
състава на Северна Бактрия
и Согдиана. Българите не са
от народите, които по
изследванията на О. В.
Обелченко [Культурные
связи народов Средней Азии
и Кавказ, М., 1990 г., с. 56]
след III в.
осъществяват ранната
тюркизация на Согд. Редом с
масагетите, те са от старите
индоарийски народи. Това
още значи, че от Памир към
Северен Кавказ в
принудителна миграция са
тръгнали не класически
номади, а народ, който е
познал уседналия начин на
живот и е търсил втора своя
родина. Но предложения
добре изчистен вариант в
крайна сметка почива на
извори от VI-VII в. в. - време, в което
българите са имали вече
своя история в Европа.
Следователно в резултат на
някакви мащабни
исторически катаклизми
древните българи са
загубили етническото си
единство още в Средна Азия.
Кога е станало това? Кои
събития са тласнали
българите в принудителна
миграция? Има ли
исторически извори,
отразили този процес?
В посока на Памир сочи и още
един любопитен факт.
Изследванията на С. А.
Плетньова я водят до извода,
че в I в. сл. Р. Х. по северното
Причерноморие е започнало
масово усядане на номади.
Това е аланското време на
мигриране с начало
Приаралието и времето, в
което притиснати от
аланите по Долния Дунав се
настаняват асите/язигите-преселници.
При разкопки на
Черняховската култура по
поречието на р. Днестър и р.
Прут Е. А. Рикман [Этническая
история населения
Поднестровья и
прилегающего Подунавья, М., 1975
г., с. 132] открива семена от
зърнената култура "чина". В
първите векове на нашата
ера тази култура се е
появила на територията на
днешна Украйна. Днес
дребносеменната чина е
известна в планинското
земеделие на Памир и
Северна Индия, Кабилия и
централните райони на
Испания [Вавилов Н. И., Пять
континентов, М., 1962 г., с. 43,133,150,219].
Чината е могла да бъде
донесена в Европа само от
население, мигрирало от
Памир и Северна Индия и след
това включило се в
миграционните вълни,
пресекли Европа и стигнали
до Северна Африка. По този
път заедно с аланите върви и
част от българската
племенна общност и така за
пръв път занасят
българското народностно
име в Западна Европа. Освен
това М. И. Артамонов и И. И.
Ляпушкин са склонни да
проследят Черняховската
култура след IV в. в Салтово-Маяцката.
При тази конфигурация на
факти и изводи твърде
вероятно е български
етнически рекрути от
района на Памир да са
донесли чината в Източна
Европа в началото на новото
летоброене и после в
състава на аланския
племенен съюз, поел на запад
да са стигнали и до Испания.
Посочената възможност
добре се съгласува с
писмените извори от VI-VII в. и то
опряна върху етнонимични,
топонимични,
археологически и
аграристорически факти.
Но
да се върнем към
поставените въпроси. Знаех,
че еднозначна
идентификация на
българския етнос с някое от
племенните названия в
Средна Азия през
последните векове на
старата и първите векове на
новата ера липсва. Този
открит проблем ражда все
нови и нови хипотези и някои
от най-интересните ще
изложа макар и в "насипно"
състояние.
За Б. Симеонов в китайските
династични хроники
българите най-вероятно се
крият под името "Пу-ку/Пу-гу".
Първото им споменаване
отнася към 103 г. пр. Р. Х. Като
номадски народ ги
локализира твърде широко:
от Аму-Даря и Сър-Даря на
запад; до езерото Байкал и
Източна Монголия на изток;
на север до р. Иртиш и Северен
Алтай; а на юг до Памир и Тибет
[Симеонов Б., Източни извори
за историята и названието
на Аспаруховите българи, сп.
Векове, кн. 1/1979 г.]. Тезата му се
подкрепя и от
споменаването на "пугурите"
в Източна Европа редом с
българите, а и ние можем да
добавим, че у Егише при
изброяването на наборите,
свикани под знамената на
Вардан Мамиконян, се
споменава страната Пюкуан [с.
92] в реда на народностите,
населявали северните и
южните склонове на Източен
Кавказ.
Другите възможни решения
се търсят в кръга на
източноиранските народи от
сакско-масагетската
общност. П. Добрев и
напоследък Цв. Степанов
широко предпоставят като
най-вероятно именно това
решение. Наблюденията на Цв.
Степанов, че арабските
автори наричат царя на
Волжска България "цар на
сакалибите" без славяни да
имат участие във
формирането на държавата,
лишава от основание
налаганата десетилетия
теза за синонимното
отношение между понятията "сакалиби"
и "славяни". А. П. Ковалевский
например, за да тушира
явната несъстоятелност на
тезата твърди, че понятието
"сакалиби" по това време
няма точно определен
етнически смисъл в
арабския език. Но това
твърдение поражда логичния
въпрос - ако действително е
налице етническа
неустановеност на
понятието, кои са
допълнителните основания в
полза на неговия славянски,
а не български етнически
смисъл? Пред естествения
отговор на поставения
въпрос се изправяме само
няколко реда по-надолу.
Изброявайки останалите
членове на посолството Ибн-Фадлан
редом със Сусан-ар-Раси,
Тегин-ат-Турки, споменава и
Барис(Барс)-ас-Сакалаби. А. П.
Ковалевский за "пояснение"
добавя в скоби към Турки
(тюрк)
и към Сакалаби
(славянин).
Втората добавка едва ли е
коректна. Собственото име
Барис (Борис) не е славянско, а
типично иранско и е твърдо
установено, че в именната
система на славяните то
влиза като привнесено от
българите. Така единствено
възможният правомерен
извод е, че Барис-ас-Сакалаби
е бил българин и Ибн-Фадлан с
етнонима "сакалиби" бележи
не славяните, а волжските
българи [Виж Ковалевский А. П.,
Новооткрытый текст Ибн-Фадлана,
ВДИ, кн. 1(2)/1938 г., с. 61 и сл.]. Прочутите
високи български шапки "калансуви",
нееднократно са посочвани
от П. Добрев като белег за
принадлежността ни към
саките-тиграхауда. Фактът,
че средноазиатските
племена, заели Северна
Индия, наричат столицата си
Сакала, също се включва в
аргументацията [Виж напр.
Добрев П., Преоткриването на
прабългарския календар, С., 1994
г., с. 85-86 и др.].
Близка до посочената теза
изказва Д. Табаков [сп. Ави-Тохол,
кн. 1/1995 г.]. На базата на сведения
предимно от китайските
династични хроники, той
свързва българското
етническо присъствие в
Средна Азия със съдбата на
групата племена наречена,
от китайците "юечжи".
Племената "юечжи" мигрират
на югозапад след
претърпяно от хуните
поражение. Част от тях
завоюват Тохаристан, който
китайските извори бележат
като "Tou-ho-lo/Tu-ho-lo". Д. Табаков свързва
това с името на българския
владетел от "Именника"
Авитохол и титлата "кан/кана"
с легендарната династия "Кава".
В заключение смята, че
българите са решението на
Тохарския проблем [Тохарская
проблема, ВДИ, кн. 3-4/1940 г.] като ги
определя за "тохари" в
географския, а не в
етническия смисъл на
думата. Тази теза вероятно е
мотивирана и от опитите на
Ст. Ваклинов да търси
аналози между древните
българи и кушаните,
идентифицирани с "да-юечжи".
Няма по-банална операция за
проверка на една хипотеза
от съотнасянето й към
възможния набор факти,
които покрива. На
арменските исторически и
историко-географски извори
се спряхме по-подробно в
предходния раздел.
Прекрасна систематизация
на гръко-латинския изворов
материал за Средна Азия, при
това за период от 1200 години (от
образуването на
Ахеменидската държава до
падането на Сасанидски
Иран под ударите на арабите)
ни предлага И. Н. Хлопин [Историческая
география южных областей
Средней Азии, Ашхабад, 1983 г.]. За
географска основа на
своето изложение той взема
"Пътеводителя" на Исидор
Харакски, а хронологически
го съгласува с точните
датировки на Диодор
Сицилийски. Останалите
сведения се разполагат във
времето и пространството "закачени"
на тези два източника. Но
често пъти по-късните
автори "обличат"
етнографската информация в
Херодотовите именувания,
отразяващи
административната система
на Ахеменидската държава.
До българското народностно
име някак по-близко звучи
споменатото от Птолемей
арийско племе "борги",
особено ако се вземе под
внимание свободното
прехождане в скито-сарматските
диалекти на "ри" в "ли" [Бонгард-Левин
Г. М., Грантовский Э. А., От
Скифии до Индии, М., 1983 г., с. 68]. Така,
че в близост до гр. Агура в
Ария е живяло племе, чието
име може би е звучало и като "болги".
На всичко отгоре самият
Херодот ни съобщава, че
саките не са били покорени
от Кир II и едва по-късно някои
от тях са се присъединили
към Ахеменидската държава.
В Бехистунския и
Персеполския надпис тези
племена са именувани "Saka". По-късно
ги диференцират на "саки-хаомаварга",
"саки-тиграхауда", "задморски
саки" и някои автори
добавят още "саки, които са
зад Согд" (Saka tyaiy para sugdam). Единомислие
по териториалната
локализация на сакските
племена между учените няма [Виж
напр. прил.№6. Също Доватур А. И.,
Каллистов Д. П., Шишкова И. А.,
Народы нашей страны в "Истории"
Геродота, М., 1982 г., бел. 752].
Нееднозначно се
интерпретира и племенната
структура в сакско-масагетския
свят. За най-меродавни се
приемат свидетелствата,
съхранени в китайските
династични хроники.
Китайците събират и
систематизират
историческите сведения
съгласно международно
признатата персоналност на
владетелските домове и
протодържавните или
държавни формирования в
Западния край (Средна Азия).
Упражняваната от тях
юрисдикция върху
определени райони предава
и историко-географски
смисъл на названията. Зад
тази политико-династична с
историко-географски
привкус история достатъчно
ясно прозира и етническата
история на региона. Въпреки
това възникват трудности
при идентифицирането на
китайските названия в
гръко-латинския изворов
материал. На всичко отгоре
през II-I в. пр. Р. Х.
средноазиатските народи
преживяват промени с
неизличими следи за
историческото им развитие.
Много от тях попадат в
клещите на хунския натиск
от север/североизток и на
китайския от изток. Бойните
действия между хуни и
китайци често са били
пренасяни и на територията
на трети страни в Средна
Азия, в резултат на което
мощни миграционни вълни са
заливали региона от
североизток на югозапад, юг
и северозапад. В същото
време за немалка част от
средноазиатските народи
започват и трансформациите
в родово-племенната им
организация. При тази
ситуация за основа ще
вземем политико-географските
трансформации и сменящата
се конфигурация на силите в
Средна Азия съгласно
китайските извори в превод
на Н. Я. Бичурин. Върху тази
основа ще наложим
археологическия,
топонимичен и знаков
материал свързан с
възможно българско
присъствие там и ще
синхронизираме едното и
другото във времето. В
системата ще включим и
мнения на изследователи,
решавали проблеми сходни с
нашия.
Хуните населявали земите
от Соленото езеро
(Аралско
море) на запад до Великата
стена на изток. Техни
разезди на юг стигали чак до
Кян (Тибет). Възходът им
започва при владетеля Моде.
Моде бил даден заложник у
юечжи. В хода на
дипломатическите сплетни
между Китай и Хунну се
предвиждала и неговата
смърт. Моде успял да избяга,
убива баща си и заема
престола, след което нанася
поражение на Китай и му
налага данък. Печели голямо
сражение и срещу юечжи (176/175 г. пр.
Р. Х.) и убива владетеля им.
Лаошан, наследникът на Моде,
нанася второ голямо
поражение на юечжи и те
окончателно се оттеглят
южно от Небесните планини (Тян-Шан).
Съгласно други
свидетелства усуните
(иседоните)
изтласкали големите юечжи
от Илиския окръг, което може
да значи само едно, че хуни и
усуни са действували
съвместно срещу юечжи.
Типични монголоиди и
номади по начин на живот,
хуните не будят спорове по
идентификацията си както в
китайската, така и в гръко-латинската
историография.
Пространството, южно от р.
Или и северно от Тян-Шан,
освен от юечжи до
изселването им се е
населявало още от народа "Се"
и усуните. В движението си на
запад големите юечжи
разбили сеския владетел и
той бил принуден да се
прехвърли на юг през "висящите
проходи". На тези земи
останали усуните и затова
между тях имало племенни
групи от народа "Се" и юечжи.
Както и хуните усуните били
номади, но по външен вид
коренно се различавали от
тях. Китайските автори
свидетелствуват, че
усуните имали сини очи и
рижи бради - белези, по които в
Европа различавали аланите
от хуните. Те разполагали с
няколко десетки хиляди
бойци смели и опитни в бой.
Владеели огромни стада и
табуни с коне. Богатите
имали по 4-5 хил. коня и
обичайният техен подарък
бил няколко десетки
отбрани коня. За известно
време били васали на хуните,
след което взели страната
на Китай. Попаднали между
чука и наковалнята, те до
такава степен се
обезсилват, че в първите
векове на новата ера също се
оттеглят на югозапад и
около 436 г. под ударите на
жужанците поели към
високите долини на Памир.
Усуните са били пряко
подложени на хунски натиск.
Европейската история ги
свързва с иседоните (essedones).
Иседоните се споменават
още от Аристей
(VII в. пр. Р. Х.) в
поемата "Аримаспея" и по-късно
от логографа Геланик в "Скития".
Скитите потеглили на запад
и юг, изтласкани от
иседоните "многочислени и
много добри войни, богати с
конете и стадата от овце и
бикове", "горди със своите
дълги коси". От тези
свидетелства тръгва и
Херодот. Любопитно е, че
иседоните се споменават от
Помпоний Мела в Северен
Кавказ и до Меотида. И други
автори по-късно пишат за
иседони, живеещи по
върховете на планините над
Меотида, а владенията им се
простирали до колхите [Виж
Латышев В. В., Известия
древнихъ писателей
греческихъ и латинскихъ о
Скифiи и Кавказе, СПб., 1893/1906 г., с. 181].
Кислинг смята, че като
номади те биха могли в
различно време да се окажат
на различни места - около
Меотида, при Урал, в земите на
днешна Киргизия. Като места
на стануването им се сочат
още Карпатите, Кавказ, Алтай,
горното течение на Аму-Даря.
Хекатей ги причислява към
скитите; китайските
източници съобщават кратко
"усун - племе от народа Се"; А. Н.
Бернштам [Историко-археологические
очерки центрального Тянь-Шана
и Памиро-Алтая, М., 1952 г., с. 211 и сл.],
Ельницкий и др. ги считат за
царски саки. К. А. Акишев и Г. А.
Кушаев ги поставят в един
племенен съюз, а
ахеменидските източници ги
наричат саки-тиграхауда. В
приложение към книгата на В.
Ф. Генинг и А. Х. Халиков, М. С.
Акимова [Материалы к
антропологии ранних болгар]
след краниологични
изследвания посочва като
област, в която се е формирал
българския етнос района на
днешен Източен Казахстан.
Според нея древните
българи са били част от
населението, влизало в
кръга на племената от
усунската общност.
Възможни ли са някакви
паралели с племенното
название "есегел"(срв. essedones)
или
то стои по-близо до името на
согдийското племе "егли",
споменато само у Херодот, е
въпрос за езиковеди.
Третата голяма племенна
общност е тази на юечжи. След
нанесеното им от хуните
поражение те минават през
Даван (Фергана) и завладяват
Дахя/Дася (Гръко-Бактрия).
Изграждат столицата си на
десния бряг на р. Аму-Даря.
Страбон сочи като
завоеватели на Гръко-Бактрийското
царство асиите, пасианите,
тохарите и сакараулите.
Юечжи могли да мобилизират
над 100000 бойци. Големите юечжи
били разделени на пет дома -
Хюми, Шуанми, Гуйшуан, Хисйе,
Думи [Tarn W.W., Greeks in Bactria and India,Cambridge,1938,p.81]. След около 100
години, приблизително към I в.
пр. Р. Х., гуйшуанският княз
покорил останалите и се
обявил за господар.
Китайските хронисти
подробно са описали и
завоеванията, довели до
създаването на Кушанското
царство. В. В. Търн предполага,
че в юечжинския племенен
съюз са влизали два етно-лингвистични
елемента - сакски и тохарски.
За Клапрот, Григориев и др.
големите юечжи всъщност са
конфедерация от масагетски
племена. Има учени, които
отъждествяват масагетите
със саките-тиграхауда (Б.
Литвинский). Към
споменатите племена,
формирали Кушанското
царство, А. Г. Бокщанин добавя
още даите и асианите -
последното племе, както
стана ясно, е оставило
етнонима си на
съвременните балкарци в
Кавказ. В. И. Абаев прави опити
да идентифицира асианите с
усуните. Много династии в
Средна Азия водели
началото си от юечжинската.
Нумизматично е фиксирана
титулатурата на кушанските
царе - "Javuga/Kusanajavugasa" (сравни с
българската титла "KANAСYBIГI").
Календарната им година
започвала в дванадесетия
месец. Между I-IV в. сл. Р. Х.
кушаните създали една от
най-удивителните в
хармоничния си синкретизъм
култури. При нападението на
жужанците пренесли дома си
в гр. Боло. Цидоло с войски
преминал големите планини
и покорил пет царства в
Северна Индия. По времето на
Тхай-ву (424-440) 424 юечжите показали
в Китай изкуството да се
правят цветни стъкла, които
от тогава престанали да
струват скъпо.
Друга важна формация в
Средна Азия по това време е
държавата Кангюи. В стар
химнически текст от VI в. пр. Р. Х.
на "Авеста" преоформен
около II-I в. пр. Р. Х. се споменава и
страната "Кангху/а/
и" [Толстов
С. П., Древний Хорезм, М., 1948 г., с. 22].
Останала незавоювана при
похода на Александър
Велики, при Селевкидите и
бактрийските гърци, редица
историци виждат в Кангюи
сигурния тил на северните
народи в борбите им за
независимост. Според
династичните китайски
хроники населението на
Кангюи брояло 120000 семейства с
600000 души и мобилизирали до 120000
бойци. Били еднакви с юечжи.
Столицата им се наричала
Битян. Царят имал и лятна
резиденция. Кангюи
олицетворявала стария
властови център на сакско-масагетската
общност. След
стълкновението между Хунну
и големите юечжи хуните
разпростират влиянието си
над част от източните
райони на Кангюи, а
установилите се в Гръко-Бактрия
юечжини над някои нейни
южни райони. Могъществото
на хуните се крепяло на
Кангюи и Усун. Всяка загуба
на доверие от тяхна страна
изправяла хуните пред
перспективата да приемат
китайски васалитет. В почти
буквален преразказ
хрониките ги обрисуват
така: Кангюи - горд, дързък и не
се покланя на посланиците.
Поставя китайските
посланици по-ниско от
усунските. Храна поднася на
князете и старейшините си, а
после на изпратените от
наместника посланици.
Изпраща сина си на служба в
китайския двор, за да се
научи да търгува. Хуните
изградили най-великата
държава от другите народи и
приели васалитет като чуят,
че Кангюи не прави поклони
ще се почувствуват унизени.
Трябва да се върне сина му
обратно и да се прекратят
размените на посолства, за
да се покаже, че домът Хан не
иска да има връзка с
владетели нарушаващи
благоприличието [Бичурин Н.
Я., Собрание сведений о
народах обитавших в
Средней Азии в древние
времена, М-Л., 1950 г., т. II,с. 185].
Пет владетели зависили от
Кангюи: сусиески, фумуски,
юниски, гиски, юегянски. От
кангюиската династия се
отделя домът на Анси
(партянската
династия), а по-късно Кангюи е
погълната от Кушанското
царство - новият, разширяващ
се център на властта в
Средна Азия. С отслабване
упражняваното на юг
влияние, Кангюи насочва
инвазията си на
северозапад към Янцзай (Суде,
Вынанаша, Алания), страната
на аорсите и аланите. От
гръко-латинските автори
единствен Амиан Марцелин
отбелязва Кангюи точно във
връзка с разселването на
аланите. Някога те също
пострадали от
разширяването на хунската
държава, а по-късно
попаднали под зависимостта
на Кангюи. През средните
векове "кангли/кангар" се
наричали група чергарски
племена, чието ядро били
печенегите. Константин
Порфирогенни обръща
внимание, че най-храбрите и
благородни измежду тези
племена носели името "кангар".
Кипчагите наричали "кангли"
важни лица. Но С. П. Толстов
съвършено правилно
подчертава колко
антиисторично е древните
кангюисци пряко да се
превръщат в тюркското
племе "кангли" или пък
кангюисците и усуните да се
обявяват за тюркски народи [Цит.
съч., с. 24]. Китайските хронисти
специално обръщат внимание,
че почти всички държави в
западна посока се
различават от хунската и
усунската - имат градове и
водят уседнал начин на
живот, а от Даван
(Фергана) до
Анси
(Партия) макар и да
говорят на различни езици
се разбират без преводач.
Антропологичните данни не
говорят за масово хунско
нахлуване в Средна Азия
през последните векове на
старото летоброене [Сб.
Восточной Туркестан. в
древности и раннем
средновековье., М., 1995 г., с. 318].
От казаното до тук можем да направим следните изводи:
Хунският натиск от север/североизток
и китайският от запад са
включили "ефекта на
доминото" в Средна Азия. "Картите
били разбъркани" и през II в. пр.
Р. Х. започва процес не само на
властово преоформяне на
региона; започва също етно- и
глотогенетично
преоформяне, в което вземат
участие източноиранските
племена от сакско-масагетската
общност. Външният натиск и
вътрешните противоречия
регулярно са "изхвърляли"
вълни преселници на запад,
известни в Европа като
сармати, а също и на юг към
Северна Индия. Сред много от
усядащите в Средна Азия
народи започва разпадането
на родово-племенната
организация, докато сред
поелите на запад племена и
общности за известно време
тя се "консервира", запазва
поради естеството на самия
миграционен процес и
включването им в
класическа номадска среда.
Някои от препратките за
българско присъствие в
Средна Азия вече
споменахме. Към тях можем да
добавим специално
отбелязаните от Д. Димитров
некрополи в Бешкетската
долина (II-I в. пр. Р. Х.) по
поречието на р. Кафирниган -
десен приток на р. Аму-Даря и
особено Бабашовския
некропол (I в. пр. Р. Х. - III в. сл. Р. Х.)
разположен недалеч от
Бишкетската долина. От
разкопаните 150 гроба - 108(72%) са
ямни и 29(19%) нишови. Нишовите са
със западна ориентация, а
ямните със северна.
Трупополагането е по гръб с
обтегнати крайници и с над 50%
изкуствена
деформация на черепите.
Беден инвентар, най-често
състоящ се от 1-2 глинени съда.
Погребаните са били
европеиди мезобрахикрани
със слабо изразена
монголоидност [Димитров Д.,
Цит. съч., с. 64]. Археологически
некрополът е идентичен с
Девненския у нас, а гроб № 91 от
"Девня-1" е почти копие на
бабашовските. В него време
там се установяват
големите юечжи при това
точно на десния бряг на р. Аму-Даря
основават центъра на
Кушанското царство. Също на
десния бряг на р. Аму-Даря в
района на скалните
комплекси Кара-Тюбе и
Челпик са открити знаци с
преки аналози в българския
ранносредновековен знаков
материал. Между тях е и най-разпространения
български знак, сигурен
белег за българско
присъствие - ипсилона "Y".
Типичен за българите
знаков материал е открит и в
керамиката от Кангюи, а
тамгите естествено се
вписват в използуваните
като родова символика от
масагето-сармато-аланските
племена знаци [Виж Георгиев
П., Знак-идеограма от Плиска,
сп. Векове, кн. 1/1978 г., с. 66-68.Също -
Толстов С. П., По следам
древнехорезмийской
цивилизации, М., 1948 г., с. 82-83]. За
сходствата между
кушанската керамика и тази
от късносарматския период
в Европа вече стана дума. При
изследване на въоръжението
в Източен Туркистан (III-IV в. сл. Р.
Х.) археолозите намират
аналогия между откритите
колчани и колчаните от
Перещепино [Сб. Восточной
Туркестан..., с. 379]. Към
изброените факти
специалистите сигурно биха
прибавили и други, вероятно
и по-красноречиви, но и
казаното прави възможни
някои обобщения.
Като етнос българите са
били част от голямата
индоарийска общност. При
нейното разпадане попадат
в групата на
североизточните ирански
племена от сакско-масагетския
свят на Средна Азия. Станали
потърпевши от борбата за
надмощие в региона между
Китай и Хунну, заедно с други
северно- и източноирански
племена те мигрират на
югозапад към Бактрия и
Согдиана. В състава на
племенния съюз известен
като "юечжи" участвуват в
изличаването на Гръко-Бактрия
от политическите реалности.
Окончателното разпадане на
огромния етнически масив,
към който са принадлежали
древните българи става в III-II в.
в. пр. Р. Х. и заедно с това се
преоформят новите общности,
от които се раждат
Партянското и Кушанското
царства в Азия, а в Източна
Европа се появяват
сарматите. Настъпилите
промени в сарматската
култура през
средносарматския период (I в.
пр. Р. Х. - I в. сл. Р. Х.) обикновено се
свързват с появата на
последните сармати в
Европа - аланите. След
казаното по-горе, логично е в
тази последна сарматска
вълна да включим и първите
български рекрути от
Средна Азия. Каква е била
конкретната причина за
тяхното изселване от
пазвите на Имеон можем само
да предполагаме -
Даванската експедиция на
Китай в края на II-началото на I
в. пр. Р. Х.; ударът на северните
хуни над Средна Азия през 50-те
години на I в. пр. Р. Х.; пак по
същото време опитът на
Гуйшуанския владетел да
централизира
политическата власт,
подчинявайки останалите
княжески домове на юечжи
или друго подобно събитие.
Част от българския етнос е
мигрирал по старите пътища
на юг към Северна Индия, а
останалите вторично се
разцепват. Едната част
формират втората, по-мощна
изселническа вълна към
Европа, която тласкана или
увлечена от хунския поход
на запад се появява през 70-те
години на IV в. при
сънародниците си в Северен
Кавказ. Останалите
преживяват тюркизацията, а
по-късно и ислямизацията на
Средна Азия като се
оттеглят във високите
непристъпни долини на
Памир. Днес това са
реликтовите етноси, сред
които П. Добрев открива
езикови прилики с
българския.
Какъв обаче е етнонимът, под
който са били известни
древните българи в Средна
Азия е трудно еднозначно да
се установи не на последно
място и поради динамиката, с
която са се променяли,
поглъщали и преоформяли
етнонимичните представи,
както в китайската, така и в
гръко-латинската
историография [Виж прил.№7].
Дали са били саки-тиграхауда,
тохари, асиани с усунски
примес или част от някоя
друга племенна общност в
Средна Азия е въпрос, който
историците тепърва ще
уточняват, но за решаването
на поставените в
настоящата работа проблеми
тази празнота не е фатална.