Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ
Автор:
Проф. Атанас
Стаматов
ДРЕВНИТЕ
БЪЛГАРИ - ЛЕГЕНДА И
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО
Древната българска история е била и си остава едно от най-големите предизвикателства не само към родната ни историческа наука. До преди няколко десетилетия учените не разполагаха със сравнително цялостни текстове на древнобългарски, което да позволи точното определяне на тяхната езикова и етническа принадлежност. Към тази трудност се прибавя и маршрутът им на мигриране от изток на запад. Той почти следва търговските пътища и в частност пътя на коприната. Местата им на усядане са силно наситени етнически. Ибн-Хаукал свидетелствува, че в Кавказ например са се говорили 360 езика. Много преди него Плиний Секунд също твърди, че в Кавказ на чупката към Рипейските планини живеят 300 племена с различни езици и римляните били принудени да "водят делата си" с помощта на 130 преводачи [Латышев В. В., Известия древнихъ писателей греческихъ и латинскихъ о Скифiи и Кавказе, СПб., 1893 г., т. I., с. 179]. Ибн-Фахид (IX в.) говори за 72 племена в Северен Кавказ, които не се разбирали помежду си без преводач и пр. Еднозначното свързване на дадена археологическа култура с определен етнос и то по отделно, фрагментарно взети белези, също е ненадеждно, макар че в практиката си археолозите често търсят такива паралели. Един и същ археологически материал може да получи различни оценки и квалификации. М. Домарадски дори смята, че всяко етническо етикиране на археологическата култура преди края на ранножелязната епоха е хипотетично. Затруднения ражда и ранното разпокъсване на българския етнос - още в Средна Азия, а по-късно по пътя към Европа и в самата нея. Това cе отразява в писмените извори, а от там и върху опитите за ясно очертаване хронотопа на етнокултурния ни генезис. Така някои изследователи са склонни да се предоверят на едни или други писмени извори и даваните в тях сведения да разпрострат като безусловно валидни за всички български групи в различен период от историческото им битие. Едва ли безопасни за научната истина са опитите особеностите на волжските българи от разказа на Ибн-Фадлан (921-922 г.) да се преписват на Кубратовите българи или на българите от дохристиянска Дунавска България например. Ако към тези пропуски добавим и споменатите от Ив. Шишманов опити на някои автори при една предвзетост на изходната теза да обясняват едно неизвестно като въвеждат друго, в случая да използуват като аргументи за обясняване на най-ранната българска история нееднозначно решени проблеми от историята на други племена и народи, става ясно, че са огромни не само чисто фактографичните, но и методологическите препятствия, които всеки изследовател има да преодолява. В историческите изследвания, с някои изключения (П. Коледаров например), все още рядко се използуват големите възможности на историческата география, а и не винаги е търсен системен подход към наличните писмени източници.
* * *
От изворите най-пълно
проучени, обработени и
публикувани са латинските
и гръцки извори за древната
българска история.
Латиноезичните автори по-рано
и масирано съобщават за
появата на българите в
Европа. Сведенията им са
далеч по-обективни.
Различават и ясно
етнически разграничават
българите. Въпреки
присъщата на
ранносредновековната
историопис склонност към
архаизация, почти не
подменят етнонима им с този
на скити, хуни, авари и пр.
Византийската
историография много често
понятийно архаизира
отразяваните събития.
Повече доверие заслужават
сирийските несториани,
докато столичните историци
често превратно представят
събитията с оглед на
вековното противостоене
между двете държави и
култури. В
специализираната
литература от арменските
извори най-често се
използува съчинението на М.
Хоренски "История на
Армения" и арменската
география от VII век "Ашхарацуйц",
а от арабските автори Ибн-Фадлан.
През 40-те години Д. Съсълов по
немски източници се обръща
към древните китайски
династични хроники и търси
в тях българско присъствие.
В последно време отделни
автори отново се връщат към
тези извори. С изключение
може би само на "Именника на
българските канове"
оцелелите малко на брой
родни исторически извори
като "Добавки към
среднобългарския превод на
Манасиевата хроника", "Житието
на петнадесетте
Тивериополски мъченици" и
др. не се ползуват с
доверието на голяма част от
изследователите. На тях по
традиция се гледаше преди
всичко с очите на филолога, а
не на историка. Така често се
предоверявахме на онова,
което враговете са
оставили за нашите деди,
отколкото на това, което те
самите са ни казали за себе
си.
Затруднения от този и друг
характер са основната
причина за голямото число
хипотези в европейската
историография относно
етническите корени на
древните българи. Опит за
тяхната систематизация
прави още в началото на века
проф. Ив. Шишманов [Критически
преглед на въпроса за
произхода на прабългарите
от езиково гледище и
етимологиите на името "българин",
Сборник народни
умотворения, кн. XVI-XVII/1900 г., с. 505-753]. В 1774 г.
Тунман обявява българите
за тюрко-татарско племе.
Енгел(1797 г.) ги смята само за
татари. Юрий Венелин(1829 г.)
създава славянската
хипотеза за произхода на
древните българи. Френ(1830-1832 г.)
решава, че те са етническа
амалгама от фини, тюрки и
славяни. Шафарик(1837 г.) пък
смята, че те са урало-чудско
племе. Същата година Цайс ги
обявява за хуни, а Иловайски
се връща към хипотезата на Ю.
Венелин. След 60-те години на XIX
век историческата наука
категорично установява, че
древните българи са от
неславянски произход.
Хволсон ги обявява за угри.
Куник търси в чувашкия език
живи древнобългарски
езикови реликти, а В. Томашек
и Г. Немет, извеждайки
българското народностно
име от понятието "буламач"
издигат теорията за
смесения етнически
характер на древните
българи формиран между IV-V в. в.
в Прикавказието и т. н. През
последния половин век като
безусловно доказано се
лансира схващането, че
древните българи са били
тюркски народ, но малоброен
и почти без етническо,
езиково и културно влияние
претопен от славяните.
Самата тема за най-древната
българска история беше
недолюбвана и дори
пренебрегвана. Сериозно
занимаващите се с нея
автори се брояха на пръсти.
Публикациите им в
специализираните издания
най-често попадаха в
рубриката "Дискусионно", а в
уводите на монографичните
си изследвания почти без
изключение праве-ха
уговорката, че развиват
възгледи различни от
обичай-ните. За причината,
изтласкала в сянката на
историята древните българи,
откровено пише Димитър Ил.
Димитров: "По това време (между
двете войни - д. м.)
фашизираната буржоазна
наука поде широко
рекламирана кампания за
доказване на пълния
приоритет на прабългарите
при изграждането на
старобългарската
материална и духовна
култура. Това беше
необходимо на
управляващата
прогерманска върхушка, за
да бъде откъснат
българския народ от
славянството и преди
всичко от вековната му
привързаност към Русия и
Съветския съюз"[Състояния и
задачи на археологическите
проучвания на прабългарите
по Долния Дунав, В - "Плиска-Преслав",
С., 1981 г., т. 2,с. 26]. След 9.IX.1944 г. се стигнало
до обратното превиване на
пръчката и археолозите
изцяло оставят настрана
прабългар-ските паметници
и насочват вниманието си
към славяните, като дори
отричат ясния прабългарски
характер на някои
археологически материали.
Естествено тази "стратеги-ческа"
заръка не следваха автори
като Ал. Бурмов, Ив. Дуйчев, В.
Бешевлиев, П. Коледаров и
някои други, които останаха
верни на професионалния си
избор и научната истина.